Мидори започна бавно и постепенно усили темпото, сякаш влизайки в единоборство с баса и барабаните, но хармонията в това противопоставяне беше изумителна, после задъханият ритъм се смени с нежна и галеща мелодия, но под повърхността като че още пулсираше гневът. Изпълнението продължи почти двадесет минути, а след бурния финал ръкоплясканията като че никога нямаше да стихнат. Мидори се изправи и с лек поклон благодари на публиката. Когато аплодисментите най-сетне замряха, тя и колегите й се оттеглиха от сцената, а хората се раздвижиха и наставаха.
Няколко минути по-късно Мидори се появи и си проправи път до мен.
— Видях ви сред публиката. Благодаря ви, че дойдохте.
— Благодаря, че ме поканихте. На гишето ме чакаха.
Тя се усмихна.
— Ако не им бях казала, нямаше да влезете, а отвън музиката не се чува много добре, нали така?
— Не, оттук определено е по-добре — отвърнах, обхождайки с поглед залата, сякаш исках да отдам дължимото на великолепието й. Всъщност интересуваше ме благият чичко.
— Гладен ли сте? — попита тя. — Смятаме с групата да хапнем нещо.
Поколебах се. Нямах особено желание да разширявам кръга на познанствата си.
— Това е голяма вечер за вас, първото ви изпълнение в „Блу ноут“ — казах. — Може би ще ви е по-приятно да го отпразнувате сами.
— Не, не! — възрази тя. — Искам и вие да дойдете. Нямате ли желание да се запознаете с групата? Тази вечер свириха страхотно, не мислите ли?
„От друга страна, зависи как ще се развият нещата тази вечер — може да ти се удаде случай по-късно да поговориш с нея насаме.“
— Така е. Публиката много ви хареса.
— Смятаме да отидем в бар „Ливинг“. Знаете ли го?
„Добър избор“ — помислих си. Това е доста приятно заведение в Омотесандо, въпреки нелепото си име, каквото само японците могат да измислят. Не беше далеч, но трябваше да свием поне пет пъти по улицата, което ми даваше възможност да проверя дали благият чичко не ни следва.
— Разбира се. Те са верига, нали?
— Да, но този в Омотесандо е по-добър от останалите. Храната е много добра, а и барът си го бива. Имат добра колекция от уискита. Мама-сан каза, че сте познавач.
— Мама-сан ме ласкае. Добре, нека най-напред да платя.
Тя се усмихна.
— Вече е платено. Да тръгваме.
— Платили сте ми сметката?
— Казах на управителя, че човекът, който седи точно срещу сцената, е мой специален гост. Така че всичко е за сметка на заведението — довърши тя на английски, видимо доволна от случая да покаже знанията си.
— Добре тогава. Благодаря.
— Ще ме почакате ли няколко минути? Имам да взема някои неща от гримьорната.
Да стигнат до гримьорната й нямаше да е лесно, така че едва ли щяха да си направят труда да опитат. Ако имаха намерение да предприемат нещо, най-вероятно щяха да го направят отвън.
— Разбира се — казах и се изправих. Застанах с гръб към сцената, така че да виждам залата, но почти всички вече бяха прави и не можах да открия сред тълпата благия чичко. — Къде искате да се срещнем?
— Тук, след пет минути.
Тя се обърна и се отдалечи. Появи се отново след петнайсетина минути иззад една завеса зад сцената. Беше се преоблякла в черно поло, копринено или от фин кашмир, и черен панталон. Косата й беше пусната свободно и подчертаваше съвършения овал на лицето й.
— Извинявайте, че ви накарах да чакате. Исках да се преоблека — представлението е малко каторжна работа.
— Няма нищо — казах, като не спирах да я оглеждам. — Изглеждате страхотно.
Тя се усмихна.
— Хайде! Моите хора са отвън. Умирам от глад!
Запътихме се към главния вход. Няколко почитатели я спряха по пътя дай благодарят. Естествено, и благият чичко беше наблизо, но се правеше на разсеян.
„Значи това са четиридесетте и осем часа на Бени!“ — помислих си. Може би това беше неговият начин да ми покаже, че трябва да действам бързо. Сигурно беше хванал чичкото на някой курс по продажбени техники.
Бас китаристът и барабанистът ни чакаха отвън.
— Томо-чан, Ко-чан, това е господинът, за когото ви говорих. Джуничи Фудживара — представи ме Мидори.
— Хаджимемашите — изрекох с поклон. — Коня но енсо уа сайко ни субарашиката. Радвам се да се запозная с вас. Изпълнението ви ми достави голямо удоволствие.
— Хайде тази вечер да говорим на английски — намеси се Мидори. — Фудживара-сан, тези двамата са живели няколко години в Ню Йорк и могат да спрат такси в Бруклин не по-зле от вас.
— В такъв случай ме наричайте Джон — казах и протегнах ръка на барабаниста.