— А ти можеш да ми викаш Том — предложи той, като едновременно разтърси ръката ми и се поклони. Имаше открито, почти простодушно лице и беше облечен непретенциозно в джинси, бяла платнена риза и синьо яке. В начина, по който съчета западния поздрав с източния имаше нещо толкова непосредствено, че го харесах от пръв поглед.
— Помня ви от „Алфи“ — обади се басистът и предпазливо ми протегна ръка. Както очаквах, беше облечен в черни джинси, поло и яке, а бакенбардите и квадратните очила май идваха малко прекалено.
— И аз ви помня — постарах се да вложа повече топлина в ръкостискането си, отколкото изпитвах. — Всички бяхте чудесни. Мама-сан ми каза, че всички един ден ще бъдете звезди, и днес се убедих, че е права.
Той сигурно разбираше, че го четкам, но беше твърде доволен след представлението, за да се подразни. А може би като преминеше на английски, ставаше друг човек, кой знае. Във всеки случай усмивката му ми се стори напълно искрена.
— Благодаря. Викай ми Кен.
— А на мен ми казвайте Мидори — намеси се Мидори. — Хайде да тръгваме, преди да съм умряла от глад!
В събота вечер заведението не беше претъпкано, както обикновено. Няколко групички елегантни жени седяха около черните лакирани маси, гримирани умело и облечени в костюми на „Шанел“, сякаш създадени за тях, а косите им блестяха в светлината на лампите. Но нито една от тях не можеше да стъпи на малкото пръстче на Мидори.
Исках да седна с лице към вратата, но Том беше много чевръст и ме изпревари. Наложи се да заема мястото срещу бара.
Докато поръчвахме напитките и куп мезета, които можеха да минат за прилична вечеря, видях как салонният управител въвежда благия чичко и го настанява на бара. Мъжът седна с гръб към нас, но на бара имаше огледало и нищо не му пречеше да наблюдава залата необезпокояван.
Докато си чакахме поръчката, продължихме непринудения разговор за джаза, който бяхме водили по пътя до ресторанта. В това време аз усилено обмислях възможността да отстраня благия чичко. Той беше част от неприятелска сила, която значително ни превъзхождаше по численост, и ако ми се удадеше случай, щях с удоволствие да намаля броя й с един човек. Ако си свършех работата както трябва, работодателите му никога нямаше да разберат за моята намеса, пък и щях да спечеля време да измъкна Мидори от кашата.
По някое време, когато повечето храна беше погълната и вече пиехме второто си питие, някой ме попита с какво си изкарвам хляба.
— Консултант съм — отвърнах. — Съветвам чужди компании как да пласират стоките и услугите си на японския пазар.
— Това е хубаво — кимна Том. — За чужденците е много трудно да правят бизнес в Япония. Дори и днес либерализацията е само козметична. В много отношения това е същата Япония от времето бакуфу при Токугава — затворена за външния свят.
— Да, но това е добре за бизнеса на Джон — намеси се Кен. — Нали така, Джон? Ако в Япония нямаше толкова много глупави постановления, а министерствата не бяха толкова корумпирани, ти трябваше да си търсиш друга работа, не съм ли прав?
— Стига, Кен! — смъмри го Мидори. — Знаем колко си циничен, не е нужно да го доказваш.
Аз пък се запитах дали не е пил повечко.
— Ти също си цинична — възрази Кен и се обърна към мен. — Когато се върна от Ню Йорк, Мидори беше радикал. Искаше да промени Япония. Вече едва ли е така.
— Все още искам да променя нещата — заяви Мидори тихо, но твърдо. — Но не мисля, че сърдитите лозунги могат да направят нещо. Трябва да сме търпеливи и настойчиви.
Том се обърна към мен.
— Трябва да разберете, Кен има усещането, че с представления като това в „Блу ноут“ се продава. И понякога си го изкарва на нас.
— Всички се продаваме — изсмя се Кен.
Мидори вдигна очи към тавана.
— Стига, Кен, мирясай най-сетне!
Басистът се обърна към мен.
— А ти, Джон? Какво ще кажеш за американската максима: „Или си част от решението, или си част от проблема“?
Усмихнах се.
— Има и трета възможност — да си част от пейзажа.
Кен се замисли и кимна.
— Да, това е най-лошото.
Свих рамене. Той не ме интересуваше и можех да не му обръщам особено внимание.
— Истината е, че никога не съм мислил по въпроса по този начин. Някои хора имат проблем с вноса за Япония и аз им помагам. Но ти напипа няколко важни момента. Ще помисля върху това.
На него му се искаше да спори и сега не знаеше как да се отнесе към готовността ми да се съгласявам, което беше хубаво.
— Да пийнем още по едно — изрече най-накрая.
— Аз не мога повече — заяви Мидори. — Май е време да приключваме.
Докато тя говореше, забелязах благия чичко да си играе с някакво устройство, напомнящо на вид запалка, само че го беше насочил към нас. „Мамка му! — помислих си. — Камера!“