— Няма нищо.
— Знаете ли, рядко каня хора, с които току-що съм се запознала, на представленията. Пък и след това.
— Трябваше да се видим още веднъж преди това, та да не се налага да нарушавате принципите си.
Тя се засмя.
— Нямате ли желание за още едно уиски?
Погледнах я внимателно, опитвайки се да я разгадая.
— Винаги. Сещам се за едно място, което ще ви хареса.
Заведох я в бар „Сатох“, малко заведение, разположено сред лабиринта от тесни, оплетени като паяжина улички между „Омотесандо-дори“ и „Мейджи-дори“. Пътят, по който тръгнахме, ми даваше възможност на няколко пъти да проверя дали не ни следят. Всичко беше чисто. Благият чичко си нямаше компания.
Взехме асансьора до втория етаж и слязохме във фоайе, отрупано с гардении и други цветя, които съпругата на Сатох-сан отглеждаше с всеотдайност. Няколко крачки надясно, стъпало нагоре и се озовахме срещу самия Сатох-сан, застанал зад солидния бар от черешово дърво, както винаги облечен безупречно, с жилетка и папийонка.
— О, Фудживара-сан! — посрещна ни той с широка усмивка и поклон. — Ирашимасе! Добре дошли!
— Радвам се да ви видя, Сатох-сан — казах на японски и се огледах. Малкият бар беше почти пълен. — Има ли някакъв шанс да седнем?
— Ей, мочирон. Разбира се.
С учтиво японско извинение той смести няколкото клиенти на бара и ни освободи място в дъното. Докато си проправяхме път до местата си, Мидори въртеше глава наляво-надясно, изумена от декора. Стотици бутилки уиски, някои доста древни на вид, украсяваха не само бара, но и множеството полици из цялата стая. На стената в дъното беше окачен старинен велосипед, имаше и телефон с ръчка, който тежеше сигурно поне пет килограма, фотография в рамка на президента Кенеди и какво ли още не. В добавка към своята политика да сервира само уиски Сатох-сан не пуска нищо друго, освен джаз, и сега топлият глас на Кърт Елинг се лееше от уредбата в дъното, примесен с тих говор и приглушен смях.
— Харесва ми това място! — прошепна Мидори, докато се настанявахме.
— Страхотно е, нали? Сатох-сан е бивш чиновник, но обича уискито и джаза и е пестил всяка йена, за да отвори заведението. Мисля, че това е най-добрият бар в цяла Япония.
Сатох-сан се приближи и аз му представих Мидори.
— Да, разбира се! — възкликна той и започна да рови някъде под бара, докато измъкна това, което търсеше — диска на Мидори. Тя трябваше да го моли да не го пуска сега.
— Какво ще ни препоръчате тази вечер? — попитах.
Сатох-сан веднъж годишно предприема пътешествие до Шотландия и ми е предлагал питиета, които не могат да се намерят другаде в Япония.
— Колко питиета? — поинтересува се той.
Ако питиетата са няколко, той започва дегустацията с нещо по-леко и постепенно преминава към смъртоносните.
— Само по едно, мисля — погледнах Мидори, която кимна.
— По-леко или по-силно?
Отново погледнах Мидори.
— Силно — заяви тя.
Сатох-сан се усмихна. Явно беше разчитал тъкмо на такъв отговор и имаше наум нещо специално. Пресегна се към огледалото зад бара, взе от рафта прозрачна бутилка и я вдигна пред нас.
— Четиридесетгодишен „Ардбег“. Изключително рядък. Държа го в обикновена бутилка, защото ако някой го познае, може да пробва да го открадне.
Сатох-сан постави пред нас две чаши и попита:
— Чисто ли?
— Чисто — кимна Мидори и го видях как си отдъхна.
Той наля внимателно на всеки от нас от бронзовата течност и затвори бутилката.
— Онова, което прави тази напитка по-особена, е изумителният баланс на ароматите — аромати, които иначе си пречат и се задушават един друг — тихо и тържествено обясни той. — Торф, дим, парфюм, шери и солта на морето. Били са нужни четиридесет години тази напитка да разкрие характера си. Също като хората. Наздраве!
Сатох-сан се поклони и се отдалечи в другия край на бара.
— Почти ме е страх да го пия — с усмивка рече Мидори, вдигнала пред очите си чашата. В приглушената светлина течността в нея искреше като кехлибар.
— Сатох-сан винаги изнася малка лекция за онова, което предлага. Това е може би едно от най-големите достойнства на бара му. Той е познавач на редките марки уиски.
— Я, канпай — изрече тя и се чукнахме.
Мидори отпи глътка и замря за миг.
— О, чудесно е! Като милувка.
— Така звучи и вашата музика.
Тя се усмихна.
— Разговорът ни в „Цута“ ми достави голямо удоволствие. Иска ми се да чуя повече за това как сте израсли в два свята.
— Не съм много сигурен, че ще ви е интересно.
— Разкажете ми, а аз ще кажа дали е интересно.
Тя предпочиташе да слуша, вместо да говори, което правеше задачата ми да измъкна повече оперативна информация доста трудна. „Да видим какво ще излезе от това“ — помислих си.