— Живеехме в едно градче в северната част на щата Ню Йорк. Майка ми ме отведе там след смъртта на баща ми, за да сме по-близо до родителите й.
— След това живели ли сте в Япония?
— За малко. Бях в гимназията, когато родителите на баща ми писаха, че имало програма за учебен обмен между САЩ и Япония, което би ми позволило да уча един срок в японско училище. На мен ми беше мъчно за дома и веднага кандидатствах. И в крайна сметка учих половин година в „Саита-магакуен“.
— Само половин година? Сигурно на майка ви й е било мъчно.
— Отчасти. Но мисля, че донякъде изпитваше и облекчение, че може да се посвети на кариерата си. Аз бях доста див на тази възраст.
Това беше приемлив евфемизъм. Как иначе да опиша непрестанните битки и проблемите с дисциплината в училище?
— И как мина срокът?
Свих рамене. Някои от тези спомени не бяха особено приятни.
— Знаете как е с онези, които се връщат от чужбина. Дори за обикновено японско дете, започнало да говори с американски акцент, е доста трудно. А ако на всичко отгоре си и наполовина американец, направо те смятат за изрод.
Видях в очите й искрено съчувствие и това направи предателството ми още по-тежко.
— Знам какво е да се върнеш — каза тя. — А вие сте си представяли връщане у дома. Сигурно сте се чувствали много отритнат.
Махнах с ръка.
— Всичко това е минало.
— А след като завършихте училище?
— След като завърших училище, заминах за Виетнам.
— Бил сте във Виетнам? Изглеждате ми млад за това.
Усмихнах се.
— Бях още момче, когато постъпих в армията, пък и войната беше вече към края си.
Давах си сметка, че споделям твърде много лични подробности, но не ме беше грижа.
— Колко време бяхте там?
— Три години.
— Мислех, че редовната служба е само година.
— Така е. Аз не бях на редовна служба.
Очите й се разшириха.
— Доброволец ли бяхте?
От векове не бях говорил за това, избягвах дори и да мисля.
— Знам, че отстрани звучи малко странно. Да, доброволец бях. Исках да докажа, че съм американец, на хората, които се съмняваха в това заради очите ми, заради цвета на кожата ми. После, когато вече бях там и воювах срещу азиатците, това желание се засили още повече и останах. Изпълнявал съм опасни мисии. Вършил съм безумия.
Тя се замисли за миг, после вдигна поглед към мен.
— Може ли да попитам нещо? Това ли са нещата, за които казахте, че ви „преследват“?
— Някои от тях — изрекох безизразно.
Това не можеше да продължи. Тя си имаше правила да не кани непознати на представленията си, но моите правила в това отношение бяха още по-строги. Бяхме стигнали до територия, където аз самият избягвах да надничам.
Тя вдигна с две ръце чашата си и красотата и пестеливостта на това простичко движение ме порази. Беше толкова изящно и приятно за окото.
— Вие правите садо — не толкова изрекох, колкото помислих на глас.
Садо е японската чайна церемония. Онези, които я практикуват, целят чрез отработени, ритуализирани движения при приготвянето и поднасянето на чая да постигнат уаби и саби — лекота и изящество на мисълта и действията, давайки по този начин израз на по-важна и всеобхватна идея, която иначе би останала неясна.
— Не съм опитвала от ученичка — отвърна тя, — но и тогава не бях кой знае колко добра. Изненадана съм, че го забелязахте. Ако пийна още едно питие, може и съвсем да не личи.
— Не, не ми се иска — казах, борейки се с непреодолимото желание да се потопя в бездната на тези очи. — Харесвам садо.
— Какво още харесвате? — усмихна се тя.
„Накъде бие?“
— Не знам. Много неща. Харесва ми да слушам музиката ви.
Отпих от уискито и усетих привкуса на торф и пушек.
— Харесва ми начинът, по който започвате — отначало спокойно, после все по-бурно и тогава сякаш не свирите вие, а музиката движи вас. Усещам как излизате от собственото си тяло и същото се случва и с мен.
— И какво още?
Засмях се.
— Не е ли достатъчно?
— Не и ако има нещо друго.
Завъртях чашата в ръце, вгледан в отблясъците на светлината.
— Имам усещането, че докато свирите, търсите нещо, но не можете да го откриете. И го търсите още по-настойчиво, но то ви убягва, и тогава мелодията става наистина гневна. Тогава обаче стигате до мига, в който може би усещате, че няма да го намерите, че е невъзможно да го намерите, и гневът изчезва и музиката става тъжна, но това е красива печал, мъдра и всеопрощаваща.
Отново си дадох сметка, че у нея има нещо, което ме кара да се разкривам повече, отколкото благоразумието позволява. Трябваше да се овладея.