„Хайде, Мидори, помогни ми!“
— Какво би направил баща ви? Има ли нещо, което би могло да промени нещата?
— Нямам представа.
„Имаш. Репортерът, с когото имаше среща, се свърза с теб. Знаеш, но не искаш да ми кажеш.“
— Може би е направил нещо, за да бъде част от решението, но вие не го знаете. Може да е говорил с колеги, да им е казал какво е осъзнал, да е опитал да промени и тяхното мислене. Кой знае?
Тя не каза нищо и аз си помислих: „Това беше. Повече не можеш да настояваш, защото тя ще те заподозре и ще се затвори в себе си.“
Но само след миг Мидори изрече:
— Заради собствените си съжаления ли питате?
Погледнах я сепнато, стреснат от проницателността й и в същото време доволен, че ми се предлага удобно прикритие.
— Не съм сигурен — казах.
— Защо не ми кажете?
Почувствах се като запратен на земята от превъзхождащ ме противник.
— Не.
— Толкова трудно ли се говори с мен?
— Напротив — усмихнах се, вглеждайки се в очите й. — Даже е много лесно. Тъкмо в това е проблемът.
— Странен човек сте вие, Джон — въздъхна тя. — С такова нежелание говорите за себе си.
— Вие сте ми по-интересна.
— Аз или баща ми?
— Помислих си, че може да извлека някаква поука, това е всичко.
— Има неща, на които човек се учи сам.
— Възможно е. Но аз се опитвам да ги науча от другите, когато е възможно. Съжалявам, ако ви досадих с въпросите си.
— Няма нищо — усмихна се тя. — Просто… всичко е още много скорошно.
— Разбира се — съгласих се.
Явно разговорът беше изчерпан. Погледнах часовника си.
— Сега трябва да ви отведа у дома.
Положението беше деликатно. Нямаше никакво съмнение, че привличането ни е взаимно, и можеше да се очаква тя да ме покани да пийнем нещо. Ако го направеше, щях да получа възможността да проверя дали в апартамента й няма нещо съмнително, макар че трябваше да бъда много внимателен. Не можех да позволя да се случи нещо глупаво — още по-глупаво от това, че си губех времето с нея и говорех неща, които не би трябвало да казвам.
От друга страна, ако не ме поканеше, щеше да ми е трудно да я придружа, докато се убедя, че е в безопасност, без тя да ме заподозре в опит да се вмъкна в леглото й. Щеше да се получи много неловко. Но не можех да я оставя да се прибере сама. Те знаеха къде живее.
Благодарихме на Сатох-сан за гостоприемството и за превъзходното питие и не след дълго се озовахме на улицата. Въздухът беше малко мразовит и наоколо не се виждаше жива душа.
— В каква посока сте? — попита Мидори. — Аз обикновено вървя пеш оттук.
— Ще ви изпратя. Искам да се уверя, че сте се прибрали благополучно.
— Не е необходимо.
Загледах се за миг в тротоара, после я погледнах в очите.
— Но имам желание — казах с мисълта за съобщението на Бени в сайта за обяви.
— Добре — усмихна се тя.
До дома й имаше петнайсет минути път и в това време не забелязах никой да ни следи. Което не беше за чудене, като се има предвид как благият чичко слезе от сцената.
Когато стигнахме входа, тя извади ключовете и се обърна към мен.
— Е…
Което преведено означаваше „лека нощ“. Аз обаче исках да се убедя, че се е прибрала невредима.
— Сигурна ли сте, че оттук нататък сте в безопасност?
Тя ме погледна с разбиране, макар че нищо не разбираше всъщност.
— Аз живея тук. Разбира се, че съм в безопасност.
— Добре. Имате ли телефон?
Вече го знаех, естествено, но трябваше да спазя приличието.
— Не, нямам.
Охо, дотам ли я докарахме?
— Добре де, и аз самият си падам малко лудит. Ако стане нещо, пратете ми димен сигнал, става ли?
Тя се засмя.
— 527-65-456. Пошегувах се.
— Чудесно. Мога ли да ви се обадя някой път?
След пет минути например, за да се убедя, че никой не те чака в апартамента ти.
— Надявам се да го направите.
Извадих химикалка и записах номера на ръката си. Тя ме гледаше с лека усмивка. Ако исках да я целуна, имах тази възможност.
Обърнах се и тръгнах по пътечката към улицата.
— Джон! — повика ме тя.
Обърнах се.
— Мисля, че у вас се крие радикал, който се опитва да си пробие път.
Тутакси ми хрумнаха няколко отговора, кой от кой по-остроумен.
— Лека нощ, Мидори — казах вместо това. Продължих към улицата, само на тротоара спрях за миг да погледна през рамо. Тя обаче вече беше влязла и стъклената врата се затваряше зад гърба й.
11.
Вмъкнах се в паркинга срещу входа и се затаих в сянката. Видях я да чака асансьора. Вратата се отвори, но не можех да надникна вътре. Тя влезе и след секунда вратата на асансьора се затвори.
Отвън като че беше чисто, никой не дебнеше в тъмното. Очевидно нищо не я заплашваше тази нощ, освен ако не я чакаха в апартамента й или някъде наблизо.