— Господи, Мидори! И баща ти ти е казал всичко това?
— Да, когато разбра, че не му остава много време. Имаше нужда да се изповяда.
Зачаках да продължи. Тя спря да се разхожда и се обърна към мен.
— Знаеш ли, че Япония има четири процента от земята и половината от населението на Щатите, но харчи повече за обществени проекти? Според някои хора за последните десет години на якудза са платени десет трилиона държавни пари чрез обществени проекти.
Десет трилиона йени? Това означаваше сто милиарда долара. Не си поплюваха тия синковци!
— Да, знам нещичко по въпроса — казах. — И баща ти смяташе да бие барабана, така ли?
— Да. Той ми се обади, след като разбра, че е болен. Повече от година не бяхме разговаряли. Каза ми, че трябва да ми каже нещо важно, и дойде вкъщи. Толкова дълго не си бяхме говорили, мислех, че е свързано със здравето му, със сърцето. Видя ми се остарял. Направих чай и седнахме в кухнята. Аз му разказах за моята работа, но не го попитах за неговата. Никога не съм го питала. Накрая все пак не издържах и го попитах какво има. „Таишита кото я най“ — отговори той. Нищо особено. Погледна ме и се усмихна, но някак тъжно и ми заприлича на онзи баща, когото помнех от детството си. „Тази седмица разбрах, че не ми остава много да живея. Всъщност имам съвсем малко време. Месец, два може би. Или малко повече, ако се съглася да ме облъчват и да ме тровят с лекарства, но аз не искам. Най-странното е, че когато разбрах, това не ме уплаши и дори не ме изненада особено.“ Очите му се напълниха със сълзи — нещо, което не помнех до този момент. „Не ме плаши това, че ще изгубя живота си. Мъчи ме мисълта, че вече съм изгубил дъщеря си.“
Тя вдигна ръка и с бегло движение избърса първо едното, после другото си око.
— Той ми разказа за нещата, в които е замесен, за всичко, което е правил. Каза ми, че иска да поправи стореното, че отдавна е трябвало да го направи, но е страхливец. Каза още, че се бои за мен, защото хората, с които работи, не биха се поколебали да посегнат на невинен, за да дадат урок на провинилия се. Твърдеше, че е намислил как да поправи стореното зло, но това ще ме постави в опасност.
— Какво възнамеряваше да направи?
— Не знам, но му казах, че нямам намерение да се превръщам в заложник на една порочна система и че трябва да действа, без да се съобразява с мен.
— Много смело от твоя страна.
Тя вече се беше овладяла достатъчно.
— Нищо особено. Не забравяй, че все пак съм радикал.
— Добре, знаем, че е говорил с онзи репортер и е трябвало да му предаде някакъв диск. Трябва да разберем какво е имало на диска.
— Как?
— Като се свържем с Булфинч.
— И какво ще му кажем?
— Още не съм го измислил.
Двамата замълчахме и едва сега усетих всъщност колко съм уморен.
— Дали да не поспим малко? — казах. — Ще легна на дивана. Утре ще говорим повече. Може нещата да се прояснят.
Не знам дали щяха да се прояснят, но по-неясни не можеха да станат.
12.
Сутринта станах рано и се запътих направо към станция Шибуя. Казах на Мидори, че ще й позвъня по мобилния телефон, след като взема някои неща, които ми трябват. В апартамента си в Сенгоку имах скрити някои полезни вещи, в това число фалшив паспорт, от който щях да се нуждая, ако исках да напусна страната. Казах й да излиза само ако наистина й се налага — да купи храна и дрехи за преобличане например, — и да не използва кредитни карти. Освен това разговорите ни трябваше да са кратки, в случай че някой има номера на мобилния й телефон.
По линията Яманоте се добрах до Икебуро — оживен търговски център в северозападната част на града, оттам взех такси. Казах на шофьора да ме закара до Хакусан, жилищен квартал на десетина минути пеша от апартамента ми. Там слязох и набрах гласовата поща.
Телефонът в апартамента ми има някои особености. Мога да се обадя когато си искам и откъдето си искам и да активирам микрофона, който автоматично се превръща в предавател. Устройството се активира и от звук — ако в стаята има шум, например човешки глас, микрофонът се активира и се свързва с гласовата ми поща в Щатите, където жестоката конкуренция държи цените напълно приемливи. Винаги, преди да се прибера, набирам гласовата поща. Ако в апартамента ми е влизал някой, няма как да не разбера.