Това може би е излишна предпазна мярка — досега никой не е влизал неканен в апартамента ми, пък и никой не знае къде живея. Всеки път, когато набера номера, чувам механичен женски глас, който ме уведомява, че не съм имал обаждания. Очаквах и сега да чуя същото.
Вместо това обаче чух: „Имате едно обаждане“. Мамка му! Бях толкова слисан, че забравих кой бутон трябва да натисна, но механичният глас ме подканяше да побързам. Натиснах единицата.
Чух мъжки глас, който изрече на японски:
— Апартаментът е малък. Трудно ще го изненадаме.
И втори глас, също на японски:
— Чакай тук. Когато влезе, напръскай го с лютия спрей.
Този глас ми беше познат, но ми трябваше време, докато осъзная, че съм го чувал да говори на английски. Бени.
— А ако не иска да говори?
— Ще проговори.
Стисках слушалката с все сила. Този боклук Бени! Как ме беше открил?
Кога ли беше записано съобщението? И кой ли беше онзи специален бутон… По дяволите, трябваше да потренирам повече, за да го запомня! Започвах да ставам самодоволен. Натиснах шестицата и това увеличи скоростта на съобщението. Опитах с пет. Механичният глас ме осведоми, че съобщението е направено в 14 часа. Калифорнийско време — значи са влезли в апартамента ми около седем сутринта, тоест преди около час.
Добре, променяме плана. Съхраних съобщението, затворих и се обадих на Мидори. Казах й, че съм открил нещо важно, но ще й кажа по-късно. Тя трябваше да ме чака, дори и да закъснеех. Оттам се отправих към Сугамо, на времето затвор за военнопрестъпници, а днес квартал на червените фенери, пълен с любовни хотели.
Избрах хотела, най-близък до Сенгоку, Стаята, която ми дадоха, беше влажна, но не ми пукаше. Трябваше ми само електричество, за да съм сигурен, че батерията на телефона ми няма да падне, и място, където да чакам.
Набрах телефона в апартамента си. Той не иззвъня, но чух, че се включи, и зачаках. Стоях така половин час и вече започвах да се чудя дали не са си тръгнали, когато чух преместване на стол, стъпки и шуртене. Някой ползваше тоалетната. Значи още бяха там.
Седях така цял ден и напразно се опитвах да доловя нещо. Единствената ми утеха беше, че и на тях им е също толкова отегчително. И че са не по-малко гладни от мен.
Някъде към шест и половина, докато правех някои загрявки от джудото, за да се поразкърша, чух да звъни телефон, вероятно мобилен. Обади се Бени, изпръхтя няколко пъти, после каза:
— Имам малко работа в Шибакоен. Едва ли ще отнеме повече от няколко часа.
— Хай — отвърна приятелчето му, но аз нямах намерение да слушам повече.
Ако Бени наистина отиваше в Шибакоен, щеше да вземе метрото от станция Сенгоку. Едва ли беше дошъл с кола — с метрото беше по-сигурно, пък и в Сенгоку трудно можеш да паркираш, ако не си от квартала. От апартамента ми до станцията можеше да се стигне по пет или шест улици — това беше една от причините да избера тъкмо това място. Самата станция беше прекалено оживена и нямаше да мога да се добера до него, пък и не го знаех как изглежда. Трябваше да го причакам на излизане от апартамента ми, иначе щях да го изтърва.
Изхвърчах от стаята и се втурнах надолу по стълбите. Долу пресякох „Хакусан-дори“ и свих наляво по посока на моята улица. Тичах с все сила. Трябваше да стигна навреме, преди да е излязъл Бени — щом знаеше къде живея, нищо чудно и да ме познаваше в лице и не биваше да ме вижда насреща си.
На петнайсетина метра от моята улица забавих крачка и се опитах да овладея дишането си. На ъгъла се сниших и подадох глава иззад сградата. От Бени нямаше и помен. Бяха минали не повече от четири минути от момента, в който затворих телефона. Не беше възможно да съм го изпуснал.
Точно над главата ми имаше улична лампа, но трябваше да остана на мястото си. Не знаех дали той ще поеме наляво или надясно, след като излезе, а това беше единствената удобна позиция да го проследя. Доберях ли се веднъж до него, лесно щях да го завлека на по-закътано място.
Вече бях овладял напълно дишането си, когато чух входната врата да се затръшва. Усмихнах се. Обитателите на къщата знаят, че вратата се затръшва, и я затварят внимателно.
Отново приклекнах и надникнах иззад стената. Тантурест японец ситнеше право срещу мене. Мъжът с куфарчето, когото бях видял на станция Джинбочо. Бени. Трябваше да се досетя.
Изправих се и зачаках. Стъпките му отекваха все по-близо. Когато се приближи на около метър, изскочих иззад прикритието си.