Той спря като закован и облещи очи. Нямаше съмнение, че ме познава. Още преди да се е окопитил, аз му нанесох два бързи удара в корема и той се свлече със стон на земята. Минах зад гърба му, сграбчих дясната му ръка и я извих рязко. Той изохка.
— Ставай, Бени! И по-живо, ако не искаш да ти счупя ръката!
За потвърждение извих още по-силно ръката му и той със скимтене се изправи.
Избутах го зад ъгъла и го блъснах с лице към стената. Пребърках го бързо, но открих само мобилен телефон във вътрешния му джоб и го прибрах.
За последен път извих силно ръката му, обърнах го с лице към мен и го залепих за стената. Той изохка, но все още не беше се окопитил достатъчно, за да направи нещо повече. Стиснах го с една ръка за гърлото, а с другата го сграбчих за топките.
— Слушай ме много внимателно, Бени — той се опита да се съпротивлява, но аз стиснах още по-силно. — Искам да знам какво става. Трябват ми имена, и гледай да са ми познати.
Охлабих малко хватката и Бени трескаво си пое въздух.
— Знаеш, че не мога да ти кажа! — изскимтя той.
Отново затегнах хватката.
— Бени, ако ми кажеш каквото искам, няма да ти направя нищо. Но ако не ми кажеш, сърди се само на себе си! Казвай бързо, никой няма да разбере!
Отново стиснах, този път му спрях въздуха за няколко секунди. Казах му да кимне, ако е разбрал, и след секунда-две без въздух той се подчини. Аз обаче изчаках още малко и намалих натиска едва когато очите му започнаха да се изцъклят.
— Хилгър — изхърка той. — Бил Хилгър…
Струваше ми немалко усилие да скрия изненадата си.
— Кой е Хилгър?
Той ме погледна с широко отворени очи.
— Познаваш го! От Виетнам, така ми каза той.
— И какво прави в Токио?
— ЦРУ. Шеф за Токио.
Шеф на местната централа? Невероятно! Явно все още знаеше чий задник да целува.
— И ти си агент на ЦРУ, така ли? Ти?
— Те ми плащат — изхъхри той. — Трябват ми пари.
— Защо съм му притрябвал?
С Хилгър имахме разногласия във Виетнам, но в крайна сметка той надделя. Не разбирах за какво ще ми има зъб. Аз — да, но не и той.
— Каза, че ти знаеш къде да намериш един диск. От мен се искаше да му го предам.
— Какъв диск?
— Не знам. Знам само, че ако попадне в ръцете не на когото трябва, ще е заплаха за националната сигурност на САЩ.
— Опитай се да говориш нормално, не като чиновник, Бени. Какво има на диска?
— Не знам! Хилгър не ми каза. Пък и за какво да ми казва? Аз съм просто техен агент, не ми доверяват такива неща.
— Кой е онзи тип в апартамента ми?
— Какъв… — понечи да каже той, но аз го стиснах за гърлото още преди да е довършил въпроса. Едва когато започна да изцъкля очи, отново го пуснах.
— Ако още веднъж ме накараш да питам повторно или се опиташ да ме излъжеш, ще съжаляваш. Кой е онзи в апартамента ми?
— Не го познавам — тежко преглътна той. — От Боейчо Боейкиоку е. Хилгър държи връзката с тях. Каза ми само да го заведа в апартамента ти и да те разпитаме.
Боейчо Боейкиоку е японският аналог на ЦРУ.
— Защо ме следеше в Джинбочо? — попитах.
— Трябваше да те държа под око и ако мога, да открия къде е дискът.
— Как разбра къде живея?
— Хилгър ми даде адреса.
— А той откъде го знае?
— Не знам. Просто ми го каза.
— Какво трябваше да правиш?
— Само да те разпитам. Да разбера къде е дискът.
— А след това? Какво щяхте да ме правите след разпита?
— Нищо. Те искат само диска.
За кой ли път го стиснах за гърлото.
— Не ми говори глупости, Бени! Дори и ти не си толкова глупав. Знаеш какво трябваше да стане после, макар да нямаш куража да го направиш сам.
Всичко си идваше на мястото. Хилгър е наредил на Бени да вземе със себе си оня тип от Боейкиоку, за да ме разпитат. Бени е наясно какво ще стане и е уплашен, но няма къде да ходи. Пък и онзи ще свърши мократа работа, на него не му се налага дори да гледа.
Внезапното стиснах между краката с такава сила, че той се свлече на земята.
— Слушай, Бени, ето какво ще направиш. Ще се обадиш на приятелчето си в апартамента ми. Знам, че има клетъчен телефон. Кажи му, че се обаждаш от станцията на метрото.
— Видял си ме и искаш веднага да се срещнете на станцията. Ще го кажеш точно със същите думи. Чуя ли те да добавяш нещо от себе си, ще те убия. Направи го както трябва и ще те пусна да си вървиш.
Естествено, винаги имаше опасност тези типове да използват някой код, чието отсъствие да ги постави нащрек, но не ми се вярваше да са толкова умни.
Той ме погледна умолително.
— Наистина ли ще ме пуснеш да си вървя?
— Ако изпълниш нареждането ми както трябва.
Той направи всичко точно така, както му бях казал. Гласът му звучеше достатъчно твърдо. Взех телефона от ръцете му. Той попита с надежда: