— Мога ли да си вървя?
И тогава видя очите ми.
— Ти ми обеща! Обеща ми! — изхленчи той. — Моля те, аз само изпълнявах заповед!
Да, наистина го каза.
— Заповедите са лошо нещо — казах.
Той започваше да се задъхва.
— Не ме убивай! Имам жена и деца!
— Значи има на кого да пратя цветя — отвърнах и му нанесох светкавичен удар с ръба на дланта по тила. Усетих как прешлените му изпукаха и той се свлече.
Нищо повече не можех да направя, трябваше да го оставя тук. Но апартаментът ми вече не беше убежище. Така или иначе трябваше да си намеря друг, защото около трупа щеше да се вдигне шум и Сенгоку вече нямаше да е сигурно място.
Прекрачих през тялото и се върнах на паркинга, който бях подминал по-рано. Много скоро чух входната врата на къщата ми да се затръшва.
Отпред паркингът беше ограден с въжета, опънати между забити в пясък стълбчета. Грабнах шепа пясък и се върнах на предишната си позиция на ъгъла. Не бях виждал приятелчето на Бени и сега го зърнах за пръв път. Мамка му, той реши да тръгне по пътеката, която свързваше моята улица със съседната. Не знам защо бях решил, че ще върви направо.
Това вече беше проблем. Той беше пред мен и нямаше как да се скрия на пътя му и да го причакам. Освен това нямах представа как изглежда. Ако тръгнеше към станцията по главната улица на квартала, нямаше да го позная. Трябваше да действам незабавно.
Хукнах по улицата към пътеката. Видях самотна фигура да се отдалечава.
Огледах се за оръжие. Нищо, което би могло да мине за бухалка. Лошо!
Вървях на около седем метра зад него. Той беше облечен с късо кожено яке и си личеше, че е много як. Дори отзад се виждаше колко масивен е вратът му. В ръката си държеше нещо, което наподобяваше бастун. Пясъкът трябваше да свърши работа, иначе лошо ми се пишеше.
Бях съкратил наполовина разстоянието помежду ни и вече се канех да му извикам, когато той погледна през рамо. Може би някакъв животински нюх ни подсказва кога ни преследват. През войната го бях усвоил добре. Но се бях научил и да усещам кога алармата на другия задейства. Този тип явно имаше чувствителни антени.
Той се обърна и ме погледна в упор. Видях изписаното на лицето му объркване. Бени му беше казал, че ме е видял на станцията, а аз се появявах от друга посока. Човекът явно се опитваше да смели откъде идва разминаването.
Забелязах, че ушите му са обезобразени, раздути като карфиол. Японските джудоки и кендоки не използват предпазни шлемове, дори носят с гордост белезите от битките като медали. Съзнанието ми тутакси отчете и регистрира вероятността моят човек да е много изкусен боец.
Опитах се с целия си вид да изобразя обикновен минувач, с което целях да спечеля няколко секунди. Минах вляво и направих още две крачки, но видях как объркването в погледа му се превърна в увереност. Той вдигна бастуна над главата си и се приготви да нанесе удар.
Хвърлих пясъка в лицето му и отскочих светкавично настрана. Бастунът със свистене разсече въздуха, но противникът ми беше обезвреден за момента. Видях с какво усилие се сдържа да не разтърка очите си и това показваше, че добре си е научил урока. Само че не можеше да вижда.
Той пристъпи предпазливо напред, вдигнал бастуна пред себе си. От очите му се стичаха сълзи. Беше сигурен, че съм някъде пред него, но не можеше да ме види.
Трябваше да го изчакам да ме подмине и да бъда много внимателен, защото бях видял колко ловко действа с бастуна.
Той обаче остана на мястото си, само ноздрите му се издуваха от усилието да ме надуши. Как ли успяваше да се сдържи и да не разтърка очи? Сигурно агонизираше от болка.
Със силен вик той скочи напред и размаха хоризонтално палката на нивото на корема си. Само че не беше отгатнал правилно — аз бях далеч зад него. В следващия миг също така внезапно той направи две големи крачки назад и посегна да разтърка очите си.
Тъкмо това чаках. Скочих върху него и вдигнах юмрук, готов да нанеса поразяващ удар върху ключицата му, но в последния момент той се отмести и ударът се стовари върху гърба му. Опитах да го ударя с лакът, като се целех между очите, но успях да улуча ухото му.
Преди да успея да нанеса нов удар, той пъхна бастуна зад гърба ми и хвана края му, после рязко го дръпна към себе си. Дървото се впи в гърба ми и остра болка прониза бъбреците ми.
Устоях на изкушението да се дръпна, защото знаех, че нямам шанс да се изтръгна от мечешката му прегръдка. Вместо това сключих ръце около врата му и обвих крака около кръста му. Имах чувството, че бастунът всеки момент ще прекърши гръбнака ми.