Движението ми го изненада и той загуби равновесие, направи крачка назад и пусна бастуна. Кръстосах крака зад гърба му и се увесих с цялата си тежест на врата му, като по този начин го принудих да се сгромоляса върху мен. Аз бях отдолу и поех по-голямата сила на удара, но вече бях на своя земя.
Сграбчих го за реверите и опитах да го стисна в гиаку-джуджиме, една от първите хватки, които научават джудистите. Той реагира мигновено, като посегна към очите ми. Разтърсих глава, избягвайки пръстите му. По едно време той успя да се добере до едното ми ухо, но бързо се освободих.
Отслабих хватката едва когато противникът ми спря да се съпротивлява и замря. Избутах го и се измъкнах изпод тялото му. Господи, колко тежеше! Изправих се, зашеметен от разкъсващата болка в гърба.
От опит знаех, че не е мъртъв. В такива случаи пострадалият се слага да седне и му се нанасят удари по гърба и му се прави изкуствено дишане, докато се съвземе.
Този тип обаче трябваше да си намери някой друг да му зареди акумулатора. Аз с удоволствие бих го поразпитал, но това не беше Бени.
Коленичих до него и пребърках джобовете му. Във вътрешния джоб открих клетъчния му телефон, а в другия — сълзотворния газ. Нямаше нищо друго.
Изправих се с пулсиращ от болка гръб и се запътих към апартамента си. Две ученички в сини униформи тъкмо минаваха наблизо, когато излязох от уличката. Момичетата зяпнаха от изумление, но аз не им обърнах внимание. Защо ли все пак ме гледаха така? Вдигнах ръка и попипах бузата си. Кървеше. Онзи беше успял да ми раздере лицето.
Добрах се по най-бързия начин до апартамента си и в банята изтрих кръвта от лицето си. Физиономията в огледалото не изглеждаше никак добре и щеше да мине известно време, докато добие приличен изглед.
Видът на апартамента ми извика у мен странно чувство. Досега той беше убежище, тихо безименно пристанище. Хилгър и ЦРУ — два призрака, които си мислех, че съм оставил зад гърба си — го бяха разголили и осквернили. Трябваше да разбера защо ме преследват. Служебно? Лично? Щом Хилгър беше замесен, значи и двата варианта бяха възможни.
Събрах набързо нещата, които ми трябваха, и ги напъхах в един сак. На вратата се обърнах още веднъж да хвърля последен поглед. Всичко си беше както винаги. От хората, които бяха нахълтали тук, нямаше и следа. Не можех да не се запитам дали ще видя това място отново.
Запътих се по посока на Сугамо. Щях да пътувам по линията Яманоте до Шибуя, където беше Мидори. Може би мобилните телефони щяха да ми дадат отговор на някои от въпросите.
13.
Докато стигна до хотела, болката в гърба ми се превърна в тъпо пулсиране. Лявото ми око се беше затворило, а главата ме болеше — може би от това, че онзи по едно време се опита да ми откъсне ухото.
Промъкнах се покрай възрастната жена на рецепцията, като й показах отдалеч ключовете си, та да знае, че вече съм регистриран. Тя вдигна поглед за секунда и отново се задълбочи в четивото си. Изглежда не забеляза пораженията по лицето ми, тъй като се постарах да види само дясната му страна.
Почуках на вратата като предупреждение към Мидори, че съм се върнал, и си отключих.
Тя седеше на леглото и при вида на подутото ми око и драскотините по лицето скочи.
— Какво е станало?
Въпреки режещата болка, загрижеността в гласа й ме стопли.
— Чакаха ме в апартамента ми — обясних, докато заключвах вратата. Оставих палтото да се свлече от раменете ми и се отпуснах на дивана. — Напоследък май и двамата сме доста популярни.
Тя се приближи и коленичи до мен, като оглеждаше внимателно лицето ми.
— Окото ти никак не изглежда добре. Сега ще донеса малко лед от хладилника.
Мидори се изправи и тръгна към хладилника, а аз я наблюдавах. Беше облечена в джинси и моряшка фланелка, сигурно ги беше купила, докато съм отсъствал. Косата й беше вързана на тила и можех спокойно да измеря с поглед пропорциите й — изправените рамене, талията, извивката на бедрата. Следващото нещо, което си спомням, беше, че я пожелах — толкова силно, че почти забравих за болката в гърба. Нищо не можех да направя — всеки войник, който е бил на бой, ще ви каже, че след това настъпва такава реакция. В един миг се сражаваш за живота си, а в следващия, когато вече всичко е свършило, панталонът ти отеснява. Не знам защо е така, но е така.
Тя се върна с лед и кърпа и аз се размърдах неспокойно на дивана. Болката прониза като електричество гърба ми, но това не намали ни най-малко неловкостта ми. Тя коленичи и постави леда на окото ми, като приглади косата ми назад. По-добре да беше изсипала кубчетата в скута ми.
Мидори ме накара да легна и аз се намръщих, усещайки почти болезнено близостта й.