Влакът отвори вратите и избълва нов човешки поток, който постепенно изтъня, и тогава чакащите от двете страни редици се люшнаха напред и се вляха вътре, сякаш всмукани от гигантски вакуум. Хората продължаваха да се тъпчат във вагона, напук на предупрежденията, че вратите се затварят, и човешката маса все повече набъбваше, докато не се запълни и последната пролука. Не се налагаше да се хващаме за пръчките, защото нямаше къде да паднем. Вратите се затвориха, вагонът се люшна напред и влакът потегли.
Бавно издишах и завъртях глава наляво, после надясно. Костите на врата ми изпукаха. Усетих как с наближаването на финалния миг и последните остатъци от безпокойство ме напускат. Така беше всеки път. Като момче живях известно време недалеч от един град, прорязан от тесни канали. На места се образуваха вирове, в някои от които можеше да се скача от околните скали. Много от децата постоянно го правеха и като ги наблюдавах, не ми се виждаше толкова високо. Но когато за пръв път се изкачих на една такава скала и погледнах надолу, се вцепених — не можех да повярвам, че височината е толкова зашеметяваща. Ала другите деца ме гледаха. И тогава разбрах, че не е важно колко съм уплашен, че няма значение какво може да се случи — трябваше да скоча и някакъв инстинкт изключи съзнанието ми за всичко, освен за простичкото мускулно усилие на скока. Нямах никакви мисли, никакви представи за бъдещето отвъд тези няколко стремителни крачки. Дори, помня, ми мина през ума, че няма значение дали ще остана жив, или ще умра.
Кавамура стоеше до вратата в единия край на вагона, на около метър от мен, и се държеше за хоризонталната пръчка над главата си. Сега трябваше да съм близо до него.
Беше ми наредено цялата работа да изглежда като естествена смърт. Това ми беше специалността и именно затова непрекъснато прибягваха до моите услуги. Хари се беше добрал до медицинското досие на Кавамура в Университетската болница „Джикай“, от което ставаше ясно, че има заболяване, наречено пълен сърдечен блок, и все още е жив единствено благодарение на пейсмейкъра, поставен преди пет години.
Обърнах се с гръб към вратата, което беше донякъде нарушение на токийския пасажерския етикет, но не исках някой англоговорещ да види надписите на екрана на джобния ми компютър. Бях го снабдил с програма за кардиологично тестване, от онези, които лекарите използват при поставянето на пейсмейкър. Освен това можеше да праща инфрачервени лъчи към контролния магнит. Единствената разлика между моето устройство и тези на кардиолозите беше в умаления размер и липсата на кабели, плюс факта, че аз не бях полагал Хипократова клетва.
Компютърът ми вече беше включен на режим „sleep“, така че зареди мигновено. Погледнах дисплея. „Параметри на сърдечната дейност.“ Натиснах клавиша Enter и надписът се промени. Имаше две опции — „Прагово тестване“ и „Сензорно тестване“. Избрах първата и се появи колонката на параметрите — честота, продължителност, амплитуда. Избрах честотата и бързо нагласих пейсмейкъра на долната граница — четиридесет удара в минута, после се върнах назад и избрах продължителност на импулса. Екранът показа, че пейсмейкърът е настроен да подава импулс с времетраене 48 милисекунди. Намалих времето, колкото беше възможно, и преминах към амплитудата. Беше й зададена стойност 8.5 волта и аз започнах да намалявам постепенно с по половин волт. Бях намалил с два волта, когато екранът светна. „Намалили сте амплитудата на устройството с два волта. Сигурни ли сте, че искате да продължите?“ Натиснах „Да“ и продължих, като повтарях същата операция на всеки два волта.
Влакът спря на станция Йойоги и Кавамура слезе. Тук ли беше крайната му спирка? Това щеше да бъде проблем — инфрачервените лъчи на компютъра ми бяха с ограничен обсег и нямаше да е лесно едновременно да задавам командите и да го следвам. „По дяволите, само още няколко секунди!“, помислих си, канейки се да тръгна след него. Той обаче просто пропусна слизащите и отново се качи, следван от още няколко души, които чакаха на перона. Вратите се затвориха и отново потеглихме.
На поредните два волта екранът ме предупреди, че съм близо до минималните стойности и е опасно да ги намалявам повече. Пренебрегнах предупреждението и намалих с още половин волт, като при това погледнах Кавамура. Той не беше променил положението си.
Когато стигнах един волт и се опитах да продължа, светна надпис: „Достигнахте минималната стойност. Сигурни ли сте, че искате да въведете командата?“ Отговорих с „да“. Компютърът обаче не мирясваше: „Въведохте минималната стойност. Моля, потвърдете.“ Отново отговорих с „да“. Той замря за секунда, после на екрана се появи нов надпис с удебелен шрифт: Недопустима стойност. Недопустима стойност.