— Боли ли?
— Не. Типът, който ми насини окото, ме халоса с палка по гърба. Ще се оправя.
Мидори остана да държи леда на окото ми, а аз седях сковано и не смеех да мръдна, докато ерекцията бавно отшумя.
По някое време премести леда и аз посегнах да го взема, но тя не го пусна и ръката ми остана върху нейната.
— Колко е приятно — казах.
Тя не попита дали говоря за леда, или за ръката й. И аз самият не бях сигурен.
— Дълго те нямаше — проговори Мидори след известно мълчание. — Не знаех какво да правя. Мислех да ти се обадя, но размислих. Може пък да си комбина с тези хора в апартамента ми — нали знаеш номера с доброто ченге и лошото ченге.
— И аз на твое място щях да си помисля същото. Представям си как си се чувствала.
— Всичко започваше да ми изглежда малко нереално. Докато не те видях.
Погледнах кърпата, изпъстрена с розови петна.
— Малко кръв, и нещата пак започват да изглеждат реални.
— Вярно е. През цялото време си напомнях как изрита мъжа в апартамента ми — от носа му шурна кръв. Ако не го бях видяла, щях да си тръгна, докато те нямаше.
— В такъв случай се радвам, че го уцелих в главата.
Тя се засмя и отново притисна кърпата към лицето ми.
— Разкажи ми какво стана.
— Нямаш ли нещо за ядене? — попитах. — Умирам от глад.
Тя посегна и ми подаде някаква торбичка, оставена до дивана.
— Взех малко бенто. За всеки случай.
— Дай ми няколко минути — казах и започнах да поглъщам ориза, яйцата и нарязаните зеленчуци с вълчи апетит. Беше невероятно вкусно. Когато приключих, смених позата, за да мога да я виждам по-добре.
— В апартамента ми ме чакаха двама. Познавам единия — подлизурко от ЛДП, знам го като Бени. Оказа се, че е свързан с ЦРУ. Това говори ли ти нещо? Баща ти да ти е споменавал за такъв?
Тя поклати глава.
— Не, баща ми никога не е говорил нито за Бени, нито за ЦРУ.
— Добре. Другият беше кендока — носеше бастун и го използваше като меч. Не знам каква е връзката. Взех им мобилните телефони. Може би от тях ще ни се удаде да научим нещо.
Посегнах и вдигнах палтото си. Болката отново ме прониза. Извадих от вътрешния джоб телефоните.
— Бени ми каза, че ЦРУ търси диска. Не знам обаче за какво съм им притрябвал аз. Може би си мислят, че ще ти кажа нещо, което ще ти отвори очите? Че ще се възползвам от онова, което знам? Че ще им попреча да получат каквото искат?
Отворих телефона на непознатия с бастуна и натиснах бутона за повторение. На дисплея се появи номер.
— Това е само началото. Можем да проследим и други номера. Някои може да са запаметени. Имам един приятел, на когото можем да имаме доверие, той ще ни помогне.
Изправих се и болката в гърба отново напомни за себе си.
— Ще трябва да сменяме хотелите. Не можем да се държим по-различно от останалите удовлетворени клиенти.
— Така е — усмихна се тя.
Преместихме се в един хотел наблизо, наречен „Мароко“, който сякаш беше слязъл от някой филм по „Хиляда и една нощ“, но имаше само едно легло, а перспективата да спя на дивана в този момент ме ужасяваше.
— Защо не легнеш тази вечер на леглото? — попита Мидори, сякаш четеше мислите ми. — С този гръб няма да можеш да спиш на дивана.
— Няма нищо — отвърнах, кой знае защо смутен. — Ще легна на дивана.
— Не, аз ще спя на дивана — възрази тя с малко несигурна усмивка.
В крайна сметка се съгласих, но спах лошо. Сънувах, че се промъквам през гъста джунгла някъде в Южен Лаос, а виетнамците са по петите ми. Бях се откъснал от групата и не знаех къде се намирам. Опитвах се да се изплъзна от преследвачите, но те ме следваха неизменно. Бяха ме обкръжили и знаех, че ще ме заловят и ще ме измъчват. После се появи Мидори, която ми подаваше оръжие. „Не искам да ме хванат! — говореше тя. — Моля те, помогни ми! Вземи оръжието! Спаси хората ми!“
Скочих като ужилен. „Спокойно, Джон, това е само сън!“ — опитвах се да се успокоя. Имах чувството, че Лудия Джейк е при мен в стаята.
Лицето ми беше мокро и помислих, че отново кърви, но когато докоснах бузата си и погледнах ръката си, разбрах, че са сълзи. Какво става, по дяволите?
Луната се беше спуснала ниско и светлината й нахлуваше през прозореца. Мидори седеше на дивана с опрени в брадичката колене.
— Лоши сънища? — попита тя.
Прокарах пръсти по лицето си.
— От колко време си будна?
Тя сви рамене.
— От доста. Ти се въртеше и стенеше.
— Казах ли нещо?
— Не. Страх те е от онова, което можеш да кажеш насън, нали?
— Вгледах се в лицето й, наполовина скрито в сянката.
— Да — казах.
— Какво сънува?
— Не знам — излъгах. — Само някакви образи.