Усетих погледа й върху себе си.
— Каза ми да ти имам доверие, но не искаш да ми разкажеш дори един лош сън.
Понечих да й отговоря, но изведнъж изпитах раздразнение. Смъкнах се от леглото и тръгнах към банята.
„Ще мина и без въпросите й! — мислех си. — И няма да съм й бавачка. Скапаното ЦРУ и Хилгър знаят, че съм в Токио, и къде живея. И така си имам достатъчно проблеми.“
Знаех, че тя е ключът към всичко. Баща й сигурно й беше доверил нещо. Или онова, заради което бяха разбили апартамента му в деня на погребението, беше у нея. Какво й струваше да се замисли и да разбере кое е това нещо?
Върнах се в стаята и се изправих пред нея.
— Мидори, опитай още веднъж. Трябва да си спомниш. Баща ти трябва да ти е казал нещо, да ти е оставил нещо.
На лицето й се изписа изненада.
— Казах ти, не е.
— Някой е влизал в неговия апартамент след смъртта му.
— Знам. От полицията ми се обадиха.
— Работата е там, че не са намерили, каквото търсят, и сега смятат, че е у тебе.
— Виж какво, ако искаш да видиш апартамента на баща ми, мога да ти го покажа. Още не съм разчистила, ключът е умен.
Други вече бяха гледали преди мен. Нямаше никакъв смисъл. Предложението й само усили раздразнението ми.
— Няма да помогне. Какво толкова имаш според тези хора? Диск? Ключ? Сигурна ли си, че у теб няма нищо такова?
Забелязах, че леко се изчерви.
— Казах ти вече, нямам нищо.
— Опитай се тогава да си спомниш нещо.
— Не мога — сърдито се сопна тя. — Как мога да си спомня, като у мен няма нищо?
— Как можеш да си сигурна, щом не си спомняш?
— Защо го казваш? Не ми ли вярваш?
— Просто това е единственото обяснение. И ще добавя, че не ми харесва, когато се опитват да ме убият, а аз дори не знам защо!
Тя спусна крака на пода и се изправи.
— Не ти харесва, така ли? А защо мислиш, че на мен ми допада? Не съм направила нищо! И също като теб не знам защо ме преследват тези хора!
Издишах бавно, като се опитвах да овладея гнева си.
— Защото си мислят, че проклетият диск е у теб! Или че знаеш къде е.
— Да, но не знам! Нищо не знам, казах ти вече!
Стояхме един срещу друг до леглото и се гледахме задъхани.
— Ти не даваш пукната пара за мене — тихо изрече тя. — Искаш онова, което искат и те, каквото и да е то!
— Не е вярно.
— Вярно е! Писна ми! Дори не искаш да ми кажеш кой си!
Тя се запъти към вратата, грабна една чанта и започна да пъха вещите си в нея.
— Мидори, чуй ме! — сграбчих чантата. — Чуй ме, по дяволите! Не ми е все едно какво ще стане с теб, не разбираш ли?
Тя се опита да изтръгне чантата от ръцете ми.
— А защо трябва да ти вярвам? Ти вярваш ли ми? Нищо не знам, нищичко!
— Добре, вярвам ти.
— Как не! Дай ми чантата! Дай ми я!
Тя посегна и аз скрих чантата зад гърба си. По-късно не можех да си спомня как се случи всичко. Тя блъскаше с юмруци гърдите ми, а аз пуснах чантата и обвих ръце около нея, за да я спра. След миг се целувахме и тя като че още се опитваше да ме удари, но по-скоро смъкваше дрехите ми, а аз нейните.
Любихме се на пода до леглото. Страстно, до умопомрачение. В някои моменти имах чувството, че още се бори с мен. Гърбът ми продължаваше да пулсира, но болката беше поносима, почти сладка.
После посегнах и придърпах завивките. Бяхме се облегнали на таблата на леглото.
— Йоката — промълви тя. — Хубаво беше. По-хубаво, отколкото заслужаваш.
Чувствах се малко зашеметен. Отдавна не бях имал такава връзка и това малко ме изнервяше.
— Само че ти не ми вярваш — продължи тя. — И ми е болно.
— Не става дума за недоверие, Мидори. Това е… — понечих да обясня, но спрях. — Вярвам ти. Съжалявам, че бях толкова напорист.
— Не, аз говоря за съня ти.
Притиснах пръсти към очите си.
— Мидори, не мога… Не говоря за тези неща. Който не е бил там, не може да разбере.
Тя посегна, нежно отстрани ръцете ми от очите и ги постави на талията си. Кожата и гърдите й бяха прекрасни на лунната светлина.
— Имаш нужда да поговориш. Искам да ми кажеш.
Погледнах надолу към смачканите чаршафи, които в полумрака наподобяваха лунен пейзаж.
— Майка ми… Тя беше католичка. Като дете ме водеше на църква. Баща ми мразеше това. Ходех на изповед, разказвах на свещеника за всичките си похотливи помисли, за битките в училище, за децата, които мразех и исках да нараня. Отначало се чувствах, сякаш ми вадеха зъб, но свикнах. Това обаче беше преди войната. А през войната съм правил неща, които… не мога да изповядам.
— Но ако ги таиш у себе си, те ще те разяждат като отрова.
Исках да й разкажа всичко, да се освободя.
„Какво ти става? Искаш да я прогониш ли?“