— Иска ми се да не ми беше казвал — промълви тя и това потвърди подозренията ми.
Свих рамене. Чувствах се опустошен.
— Може би е по-добре, че ти казах.
— Не исках да кажа това — поклати глава тя. — Тази история е много болезнена. Болно ми е да науча през какво си преминал. Никога не съм мислила за войната… толкова лично.
— Лично беше. И за двете страни. Виетконгците получаваха медали за всеки убит американец. Доказателство беше отрязаната глава. Ако убитият беше от ГИН, полагаше се и парична награда, колкото няколко месечни заплати.
Тя отново докосна лицето ми. В очите й прочетох дълбоко съчувствие.
— Прав беше. Преживял си истински ужаси. Не знаех.
Хванах ръцете й и полека ги отстраних от лицето си.
— Още не съм ти казал най-веселото. Всички сведения на разузнаването, че селото е крепост на виетконгската армия, се оказаха измислица. Никакви тайни тунели, никакви скривалища за ориз или оръжие.
— Соча, сона кото — промълви тя. — Искаш да кажеш… Но, Джон, вие не сте знаели!
Свих рамене.
— Нищо не ни струваше да проверим, преди да започнем да избиваме хората.
— Били сте толкова млади! Сигурно не сте можели да разсъждавате трезво от страх и от гняв.
Усещах погледа й върху себе си. Но след всичкото това време думите й ми звучаха кухо, лишени от съдържание.
— За това ли говореше първата вечер? — попита тя. — Че ти липсва човещина и не умееш да прощаваш?
— Всъщност не. Мислех за други хора. Но това се отнася и за мен самия.
Тя кимна.
— В Чиба имах една приятелка, Мика. Докато бях в Ню Йорк, станала злополука. Тя блъснала момиченце, което играело на улицата. Карала с четиридесет и пет километра, в рамките на ограничението, когато детето изскочило с велосипеда си пред колата. Не можела нищо да направи. Просто лош късмет. Могло е да се случи на всеки, карал там по това време.
Разбирах какво иска да ми каже. Същото ми каза и психиатърът, когато ме изследваха след завръщането у дома:
— Как можеш да се упрекваш за неща, които не са зависели от теб?
Помня този разговор. Спомням си как се забавлявах и се гневях едновременно на безполезните му опити да ме измъкне сух от водата. Накрая го попитах: „Докторе, убивал ли си някога?“ Той не отговори, а аз си тръгнах. Не знам каква атестация ми е дал, но не ме освободиха от ГИН. Това стана по-късно.
— Още ли работиш с тези хора? — попита Мидори.
— Поддържам някои връзки.
Тя се замисли за миг.
— Защо? Защо не скъсаш с онова, което те кара да сънуваш кошмари?
Загледах се през прозореца. Луната се беше вдигнала по-високо и светлината й бавно се изцеждаше от стаята.
— Трудно е да го обясня — казах. — След войната осъзнах, че не мога да се върна към предишния си живот. Исках да се върна в Азия, защото тук призраците не ме преследват така настойчиво. Но не е само географията. Всичко, което съм правил, има смисъл само по време на война, оправдано е от войната. Извън нея не бих могъл да го понеса. Затова трябваше да продължа войната.
Очите й бяха бездънни.
— Не можеш вечно да воюваш, Джон.
Усмихнах се криво.
— Акулата не може да спре да плува.
— Ти не си акула.
— Не знам какво съм — разтърках слепоочията си, опитвайки се да прогоня образите, които се тълпяха в главата ми. — Не знам.
Изведнъж ме обзе приятна сънливост. Знаех, че ще съжалявам за всичко това. Една все още будна част от мозъка ми го нашепваше, но дрямката ме оборваше непреодолимо, пък и стореното си е сторено.
Сънят ми беше неспокоен и накъсан — болката в гърба не ми позволяваше да заспя дълбоко. В миговете, когато се събуждах, имах усещането, че случилото се не е истинско, а плод на въображението ми, но я виждах да лежи до мен. После отново потъвах в обятията на съня, за да се сражавам с призраци, още по-ужасни от онези, за които бях казал на Мидори.
Втора част
Когато мечът ти срещне този на противника, не отстъпвай, а атакувай с цялата решимост на тялото си…
14.
На другата сутрин седях с гръб към стената в „Лас Чикас“ и чаках Франклин Булфинч да се появи.
Мидори се беше разположила уютно в музикалната секция на близкия универсален магазин на „Аояма-дори“, достатъчно близко, за да може да се срещне при необходимост с Булфинч, но и достатъчно далече, за да е в безопасност, ако стане напечено. Беше се обадила на Булфинч само час преди това, за да уговори срещата. Най-вероятно той беше истински репортер и щеше да дойде сам, но ако бях сбъркал, нямаше да има време да повика подкрепление.