Видях го още отдалеч — същия висок, слаб мъж с очила с тънки рамки от влака. Вървеше изправен, с широка крачка и аз отново си помислих, че притежава някакъв аристократичен чар. Носеше джинси, маратонки и синьо яке. В ресторанта се огледа, явно търсеше Мидори. Погледът му премина през мен — очевидно не ме беше познал.
— Господин Булфинч! — повиках го.
Той се поколеба за миг.
— Познаваме ли се?
— Приятел съм на Мидори Кавамура. Тя ме помоли да дойда вместо нея.
— Къде е тя?
— В момента не е в безопасност и трябва много да внимава.
— Ще дойде ли тук?
— Зависи.
— От какво?
— От това дали аз ще преценя, че е в безопасност.
— Кой сте вие?
— Казах ви вече — приятел, който се интересува от същото, от което и вие.
— А именно?
Погледнах го в очите.
— Дискът.
Той се поколеба за миг, после рече:
— Не знам за никакъв диск.
Правилно.
— Преди три седмици, в деня на смъртта си, бащата на Мидори трябваше да ви предаде един диск. Само че дискът не беше у него и вие потърсихте Мидори след представлението й в „Алфи“ следващия петък. Срещнахте се с нея в „Старбъкс“ на „Гайенхигаши-дори“ в Ропонги. Там й казахте за диска, защото се надявахте, че тя знае къде е. Не пожелахте да й съобщите какво има на диска, защото това би я изложило на опасност. Ала самото ви отиване в „Алфи“ вече я беше изложило на опасност, защото ви следяха. Надявам се, че сега вече ми вярвате?
Той не показа с нищо, че възнамерява да седне.
— Повечето от това, което ми казахте, може да се научи и без участието на Мидори. Възможно е да се опирате на предположения — особено ако сте ме следили.
Свих рамене.
— И преди час съм ви се обадил по телефона, подражавайки на гласа й?
Той се поколеба, после дръпна стола и седна с ръце на масата.
— Добре. Какво можете да ми кажете?
— Тъкмо смятах да ви задам същия въпрос.
— Вижте какво, аз съм журналист. И пиша статии. Имате ли някаква информация за мен?
— Искам да разбера какво има на диска.
— Продължавате да говорите за този диск!
— Господин Булфинч, хората, които търсят диска, мислят, че е у Мидори, и са готови да я убият, без да им мигне окото, за да се доберат до него. Вероятно причината да попадне в такова положение е вашата поява в „Алфи“. Така че да спрем да увъртаме, става ли?
Той свали очилата си и въздъхна.
— Добре, да предположим за момент, че дискът съществува. Не виждам обаче как ще помогнете на Мидори, ако знаете какво има на него.
— Вие сте журналист. Не сте ли заинтересован да публикувате съдържанието на диска?
— Да приемем.
— Също така може да се предположи, че някои хора ще направят всичко възможно, за да осуетят публикуването?
— Да, твърде е възможно.
— Е, добре. Заплахата от публикуване е онова, което поставя Мидори в опасност. Ако публикувате съдържанието, вече нищо няма да я заплашва, нали така?
— Да, има логика.
— Тогава излиза, че и двамата искаме едно и също. Да се публикува съдържанието на диска.
Той се размърда на стола си.
— Разбирам накъде биете. Но не мога да обсъждам това, докато не се срещна с Мидори.
Замислих се за миг.
— Имате ли мобилен телефон?
— Да.
— Покажете ми го.
Той бръкна във вътрешния джоб на якето си и извади малък телефон с капаче.
— Чудесно — казах. — Сега го приберете.
Той се подчини, а аз измъкнах лист хартия и химикалка и започнах да пиша. Усетът ми подсказваше, че няма подслушвател, но никога не е изключено усетът да те подведе.
„В никакъв случай не вадете телефона, докато не ви кажа — гласеше бележката ми. — Ще излезем заедно от ресторанта. Отвън ще спрете да ви проверя за оръжие. След това ще тръгнете накъдето ви посоча. Ще ви кажа къде отиваме по-късно. Ако имате въпроси, напишете ги сега. Ако не, върнете ми бележката. Оттук нататък няма да говорите, освен ако не ви попитам.“
Подадох му листчето. Той го пое, докато с другата ръка наместваше очилата си. След като го прочете, кимна и ми го върна.
Сгънах бележката и я пъхнах в джоба си заедно с химикалката, извадих банкнота от хиляда йени да си платя кафето и се изправих.
Отвън го пребърках и установих, че не носи оръжие, което не ме изненада. Тръгнахме мълчаливо, само от време на време го насочвах. Така стигнахме до универсалния магазин и влязохме през стъклената врата в музикалната секция, където ни чакаше Мидори.
— Кавамура-сан — поклони се той. — Благодаря ви, че се обадихте.
— Аз ви благодаря, че дойдохте — отвърна тя. — Боя се, че миналия път, когато се срещнахме с вас, не бях напълно искрена. Не съм толкова несведуща в делата на баща ми, колкото се представях. Но за диска, който споменахте, наистина не знам нищо. Каквото знам, го знам от вас.