Влязох вътре. Собственикът, дребен мъж с очи на човек, който не очаква нищо от живота, и жълтеникавата кожа на заклет пушач, уморено ме поздрави с ирашимасе и отново потъна в своята манга. Магазинът беше малък и без чупки, така че целият беше пред очите му. Кавамура би могъл да скрие диска само на място, където клиентите могат да пипат, при това е трябвало да действа бързо. В неговия случай е било достатъчно да го скрие само за час — час и нещо, така че не му е трябвало кой знае колко сигурно място.
Което означаваше, че диска може вече да го няма. Не вярвах толкова дълго да не са го открили, но нямах друг избор. Трябваше да опитам.
Ябълки. Когато влакът вече потегляше, бях видял една ябълка да се изтърколва през вратата.
Приближих се към сандъка с ябълките и започнах да ги прехвърлям. Беше достатъчно плитък, за да открия без усилие диска, стига да беше там.
Нямаше го. Мамка му!
Повторих процедурата с крушите, после с мандарините. Пак нищо.
Проклятие! Толкова бях сигурен!
За достоверност все пак трябваше да купя нещо. Сигурно правех впечатление на придирчив клиент, който търси нещо специално.
— Можете ли да подберете от няколко вида плодове за подарък? — попитах собственика. — Плюс един малък пъпеш.
— Кашикомаримашита — отвърна той, правейки вял опит да се усмихне. Да, веднага.
Докато той обикаляше и грижливо подбираше плодовете, аз продължавах търсенето. През петте минути, докато собственикът се занимаваше с поръчката ми, успях да проверя всяко място, до което би могъл да се докосне Кавамура. Нищо.
Собственикът тъкмо приключваше. Той измъкна отнякъде зелена копринена панделка, обви я на кръст около кутията и я върза на фльонга отгоре. Наистина хубав подарък. Мидори може би щеше да му се зарадва.
Подадох му парите. „На какво всъщност се надяваше? — запитах се. — Кавамура не е имал време да скрие диска както трябва. Дори и да е бил тук, досега все някой го е открил.“
Той отброяваше рестото със същите бавни ритуални движения, с които преди това подбираше плодовете. Акуратен човек, методичен.
Изчаках го да свърши и попитах на японски:
— Прощавайте, може да ви прозвучи странно, но един приятел сподели, че преди седмица и нещо е изгубил тук някакъв диск, и ме помоли да попитам дали някой не го е намерил. Знам, минало е доста време, затова се чудех дали да питам, но…
— Ун — изръмжа той и клекна зад щанда. След миг се изправи с кутията в ръка. — Чудех се дали някой ще си го потърси.
С няколко апатични движения избърса кутията с престилката си и ми я подаде.
— Благодаря — кимнах, без да издавам изненадата си. — Приятелят ми много ще се зарадва.
— Много хубаво — каза той и погледът му отново се зарея нанякъде.
15.
На разсъмване Шибуя прилича на великан, който се опитва да се отърси от тежък махмурлук. Сякаш все още се долавя отзвукът на отминалото веселие, ехото на лекомисления смях още отеква в пустите улички. Всички вече са си отишли, но сенките им като че още бродят наоколо като призраци, отказващи да повярват, че нощта е свършила, а с нея — и забавленията.
Вървях из тези улички, съпроводен от сенките на отминалата нощ, като се стараех да не се отдалечавам от „Мейджи-дори“, главната артерия, свързваща Шибуя с Аояма. Бях се измъкнал от леглото много тихо, за да не събудя Мидори. Тя обаче вече беше будна.
Бях занесъл диска в Акихабара, електронното сърце на Токио, и се бях опитал да го отворя в един от множеството огромни компютърни магазини. Никакъв резултат. Беше кодиран.
Това означаваше, че ще ми трябва помощта на Хари. Не бях във възторг, като се имаше предвид описанието на диска, направено от Булфинч. Там се съдържаха сведения за убиец или убийци, специализирани в инсценирането на естествена смърт.
Обадих се на Хари от един автомат в Ногизака. Гласът му ми се стори сънен, но го усетих как веднага застана нащрек, когато му споменах за „строежа в Кокайгиджидо-мае“ — сигналът ни, че трябва спешно да се видим. Използвах обичайния ни код, за да му кажа, че искам да се срещнем в кафе „Дутор“ на „Имоарайзака“ в Ропонги. Беше близо до жилището му, така че нямаше да му трябва много време да стигне дотам.
Когато след двайсетина минути влязох в кафето, той вече беше там и четеше вестник на една маса в дъното. Косата му беше сплескана от едната страна. Стори ми се блед.
— Извинявай, ако те събудих — казах и се настаних срещу него.
Той поклати глава.
— Какво ти е на лицето?
— А, нищо, трябваше да видиш другия. Хайде да си поръчаме нещо за закуска.