— Ще пия само едно кафе.
— Не искаш ли яйца или нещо друго за хапване?
— Не, само кафе.
— Май си имал тежка нощ казах — в неговия случай това беше малко по-различно, отколкото при другите хора.
Той ме изгледа внимателно.
— Плашиш ме с тия светски разговори. Знам, че нямаше да използваш кода, ако не беше нещо сериозно.
— Иначе нямаше да ми простиш, че съм те вдигнал толкова рано.
Поръчахме си кафе и закуска и аз му разказах всичко случило се след последната ни среща, като започнах от срещата с Мидори и завърших с Булфинч, Спестих му единствено подробностите от предната нощ, казах му само, че сме отседнали в „любовен“ хотел.
Докато го гледах как се мръщи замислено, почувствах, че му вярвам. Не само защото знаех, че не може да ми навреди, но и защото заслужаваше доверие. И защото исках да му вярвам.
— Малко съм затруднен — казах. — Трябва ми помощ. Но… най-напред ще се наложи да научиш някои доста опасни неща. Ако не ти се иска, достатъчно е да ми кажеш.
Той леко се изчерви. Явно обстоятелството, че го молех за помощ, означаваше много за него.
— Няма проблем.
Разказах му за Хилгър и Бени.
— Съжалявам, че не ми каза по-рано — каза той. — Тогава може би щях да помогна повече.
— Колкото по-малко знаеш, толкова по-малко ще се притеснявам заради тебе.
Той кимна.
— Типично за ЦРУ. Само там могат да превърнат параноята в обект на особена гордост. Само че защо ще искам да ти навредя?
— Просто бъди внимателен, синко — посъветвах го. — Нищо лично.
— Ти ми отърва задника тогава в Ропонги. Мислиш, че съм забравил ли?
— Няма да повярваш колко неща забравят хората.
— Не и аз. Между другото, замислял ли си се какво доверие трябва да ти имам, за да ти позволя да споделиш с мен тази информация? Знам колко си предпазлив и на какво си способен.
— Май не разбирам какво искаш да кажеш.
Той ме изгледа продължително.
— Пазил съм тайните дълго време и ще продължа да го правя. Става ли?
„Никога не подценявай Хари!“ — помислих си и кимнах.
— Става ли? — повтори той.
— Става — отвърнах от немай-къде. — Хайде стига сме си разменяли клетви за вярност и да видим какво ще правим. Да започнем с Хилгър.
— Кажи ми повече за него. Добре ли го познаваш?
— Не и след като току-що съм закусил!
— Толкова ли е лоша работата?
Свих рамене.
— Познавам го от Виетнам. Той и тогава работеше за ЦРУ, към групата за специални операции на Управлението и армията. Признавам, никога не му е липсвал кураж. Не го беше страх да взема участие в акциите, за разлика от повечето безделници, с които съм работил там. Това отначало ми харесваше, но и по онова време той си беше само един кариерист. За пръв път се счепкахме след една операция на АРВН — южновиетнамската армия — в Трети военен район. АРВН беше разпердушинила предполагаема база на Виетконг в Тай Нинх, сведенията за която бяха постъпили от източник на Хилгър. Ние трябваше да участваме в преброяването на телата, за да потвърдим информацията. АРВН наистина беше вилняла здраво и да се идентифицират телата беше много трудно — навсякъде имаше парчета. Оръжие обаче нямаше. Казах на Хилгър, че това не ми прилича на база, а той ми вика: „Какво искаш да кажеш? Всички тук са за Виетконг, това е Тай Нинх!“ Казвам му: „Стига, няма никакво оръжие, източникът ти просто те е подвел. Станала е грешка.“ „Няма грешка, това тук трябва да са две дузини трупове на врагове.“ Той обаче броеше всеки откъснат крак или ръка за отделно тяло. В базата Хилгър си написа доклада и поиска да го подпиша за потвърждение. Казах му да върви на майната си. Наблизо имаше няколко офицери, които не ни чуваха, но можеха да ни видят. Аз се ядосах и го цапардосах. Офицерите видяха всичко — Хилгър целеше тъкмо това, макар че едва ли е разчитал чак на операция на носа. Обикновено на тези неща не се обръща много внимание, но по това време имаше някакви търкания между специалните части и ЦРУ, а Хилгър знаеше как да извърти нещата в своя полза. Изкара ме, че съм отказал да подпиша доклада му, защото съм имал някакви лични проблеми с него. Чудя се колко ли още от следващите операции са били базирани на неговия така наречен „източник“. Отпих от кафето си.
— След това си имах много проблеми благодарение на него. Той е от онези хора, които знаят точно на кое ухо да подшушнат, а аз никога не съм бил добър в тая игра. Върнах се от войната с нещо като черен ореол и винаги съм знаел кой стои зад това, макар че не успях да го улича.
— Никога не си ми казвал какво е ставало в Щатите след войната — каза Хари. — Затова ли се махна оттам?
— Отчасти. — Тонът ми ясно показваше, че не искам да говоря по темата, и той го усети.