— А Бени? — попита.
— За него знам само, че е свързан с ЛДП — един вид момче за всичко, но са му били поверени и някои важни поръчения. Освен това явно е бил и осведомител на ЦРУ.
Усетих познатия неприятен привкус в устата си, докато го изричах. И досега „осведомител“ е един от най-мръсните епитети, които мога да си представя.
В продължение на шест години операциите на ГИН в Лаос, Камбоджа и Северен Виетнам биваха проваляни от такъв „осведомител“. Случваше се наши групи да бъдат залавяни от патрулите на врага минути след прехвърлянето им. Някои от мисиите си бяха направо смъртоносни клопки и цели отряди загиваха. Други обаче успяваха, което показваше, че осведомителят има ограничен достъп до информацията. Ако се направеше разследване и се сравняха данните, списъкът на заподозрените бързо щеше да се стесни. Такова разследване обаче не беше направено заради опасенията, че можем да обидим южновиетнамските си съюзници с подозрението, че някой от техните хора, прикрепени към командването за подпомагане на армията, е провокатор. Нещо повече, ние трябваше да продължим да предаваме информация за плановете на ГИН на АРВН. Опитахме се да заобиколим заповедта, като предавахме грешни координати на виетнамските съюзници, но ни усетиха и си изпатихме. През 1972 година разкриха един ефрейтор от Армейското подпомагане, но този дребен агент не ще да е бил единственият източник на проблеми през всичките тези години, а истинският провокатор така и не се разбра.
Извадих мобилните телефони на Бени и кендоката от джоба си и ги подадох на Хари.
— От теб искам две неща: провери на кого са се обаждали, номерата би трябвало да се пазят. Виж и дали има програмирани номера за бързо избиране и ги проследи. Искам да знам с кого са говорили тези двамата, каква е връзката помежду им и с ЦРУ.
— Нямаш грижа — увери ме той. — До довечера ще имаме резултат.
— Добре. И второто. — Извадих диска и го сложих на масата. — На този диск е онова, до което всички се домогват. Според Булфинч това са данни, изобличаващи корупцията в ЛДП и строителното министерство, които биха могли да свалят правителството.
Той взе диска и го вдигна към светлината.
— Защо точно диск?
— Тъкмо мислех да те питам същото.
— Не знам. По-лесно би било всичко да се прати по мрежата. Може би програмата не позволява, ще проверя.
Той пъхна диска в джоба си, а аз попитах:
— Дали пък не са разбрали точно по този начин, че Кавамура е копирал диска?
— Възможно е. Има програми, които показват, че е копирано.
— Освен това е кодиран. Опитах се да го пусна, но не успях. Защо му е притрябвало на Кавамура да го кодира?
— Съмнявам се, че е той. Може би не е имал достъп. Някой друг го е кодирал — същият, който му го е дал.
Звучеше логично. Още не ми беше ясно обаче как така Бени ме беше насочил към Кавамура седмици по-рано. Сигурно бяха научили по някакъв друг начин за разговорите му с Булфинч. Може би бяха подслушвали телефоните.
— Добре — казах. — Обади ми се, щом си готов. Ще се срещнем пак тук, ти само посочи времето. Използвай обичайния код.
Той кимна и се изправи.
— Хари — спрях го. — Отваряй си очите. Тези хора ще те убият, ако разберат, че дискът е у теб.
— Ще внимавам.
— Не е достатъчно. Трябва да се превърнеш в параноик. Не се доверявай на никого.
— Почти на никого — заяви той, присвивайки устни, за да изобрази самоуверена усмивка.
— На никого! — повторих, спомняйки си за Лудия Джейк. Следващата ми работа беше да се обадя от автомат на Мидори. Сутринта бяхме сменили хотела. Тя вдигна още при първото позвъняване.
— Само да проверя всичко ли е наред — казах.
— Твоят приятел може ли да помогне? — попита тя.
Бях й казал да си подбира внимателно думите, когато говори по телефона, и сега тя беше максимално лаконична.
— Рано е да се каже. Ще опита.
— Кога ще дойдеш?
— Тръгвам.
— Направи ми една услуга, вземи ми нещо за четене. Роман, списания. Не се сетих, когато пазарувах за ядене. В тая стая нямам какво да правя и полудявам!
— Ще потърся нещо по пътя. До скоро!
Гласът й ми се стори не толкова напрегнат, колкото предния път, когато й казах, че съм намерил диска. Тя искаше да знае как е станало това, но аз нямах желание да й кажа. Ясно защо.
Тръгнах към Суидобаши, откъдето взех наземната железница за Шинджуку. На Йойоги слязох от влака и останах на перона да видя дали не ме следят. Изчаках още два влака в същата посока и се качих на третия. Пропътувах една спирка и слязох в източния край на гара Шинджуку. Оставих се тълпата да ме повлече към лабиринта от подземни базари. Бях решил да купя на Мидори огромен кашмирен шал и тъмни очила, които щяха да променят напълно вида й. Платих на различни каси, та да не си помисли някой, че купувам маскировка за любимата жена.