На петдесетина метра по-нататък спрях да купя няколко списания и избрах от рафта с бестселърите някакъв японски роман.
Докато чаках на касата и наблюдавах стълбите и ескалатора, пейджърът ми завибрира. Очаквах да видя съобщение от Хари, но вместо това на дисплея се изписа осемцифрен номер с кода на Токио.
Платих и излязох на улицата. Потърсих телефонен автомат и открих един недалеч от „Шинджуку-дори“. Поставих монета от сто йени и набрах номера, като се оглеждах през рамо.
От другата страна някой вдигна и изрече на английски:
— Джон Рейн.
Не отговорих и гласът повтори името ми.
— Струва ми се, че сте сбъркали номера.
— Казвам се Линкълн — осведоми ме гласът след кратка пауза.
— Чудесно.
— Шефът иска да се срещне с вас.
В този миг ми просветна, че говоря с човек от ЦРУ, а шефът е Хилгър. Изчаках да видя дали Линкълн ще добави нещо, но той мълчеше.
— Сигурно се шегувате — казах.
— Не се шегувам. Станала е грешка и той иска да ви обясни. Посочете времето и мястото.
— Нямам такова намерение.
— Трябва да го изслушате. Нещата не са такива, каквито си мислите.
Огледах внимателно улицата, претегляйки рисковете и възможните предимства.
— В такъв случай ще се срещнем още сега.
— Невъзможно. Той е зает и няма да се освободи преди полунощ.
— Не ме интересува, даже да му правят сърдечна операция. Така му кажи, Ейб. Ако иска да се срещнем, ще го чакам в Шинджуку след двайсет минути. Закъснее ли и една минута, няма да ме завари.
Последва дълга пауза, накрая гласът попита:
— Къде в Шинджуку?
— Кажи му да излезе през източния изход на гара Шинджуку и да върви към табелата на студио „Алта“. И му предай, че ако има на себе си нещо друго, освен панталони, обувки и риза с къс ръкав, няма да ме види. Разбра ли?
— Разбрах.
— Точно двайсет минути — натъртих и затворих.
Имаше две възможности. Първата беше Хилгър да ми каже нещо, което да не излиза от рамките на закона, но това беше твърде малко вероятно. И втората — да се опитат да довършат онова, което се опитваха да направят, като ме причакваха в апартамента ми. Но при всички положения имах шанс да науча нещо повече. Не защото разчитах Хилгър да сподели с мен плановете си — просто умеех да чета между редовете и знаех къде ме лъже.
Предположих, че ще има камери. Щях да го накарам да върви, но вероятността си оставаше твърде голяма. „А всъщност какво значение има? — помислих си. — Тия копелета знаят къде живееш, досега сигурно са си направили и фотоалбум. Вече не можеш да разчиташ на анонимност.“
Върнах се на „Шинджуку-дори“ и спрях пред сградата на студио „Алта“, където чакаха няколко таксита. Приближих се до един от шофьорите, млад мъж с вид на човек, който ще си затвори очите пред някои неща, ако му платят достатъчно, и му казах, че искам да качи клиент, който ще се появи от източната страна на гарата след петнайсетина минути. Гайджин по риза с къс ръкав.
— Питай го дали той е шефът — казах и му подадох банкнота от десет хиляди йени. — Ако каже „да“, искам да тръгнеш по „Шинджуку-дори“, после да свиеш наляво по „Мейджи-дори“ и пак наляво по „Ясукуни-дори“. Чакайте ме в северния край на „Ясукуни-дори“ пред банка „Дайва“. Ще се движа след вас.
Извадих още една банкнота от десет хиляди и я скъсах на две. Дадох му едната половина и му обещах да му дам другата веднага щом се кача в колата му. Той кимна.
— Имаш ли визитка? — попитах.
— Хай — отвърна той и извади от джобчето на ризата си визитна картичка.
Взех визитката и заобиколих студио „Алта“. Влязох през задния вход и се качих по стълбите на петия етаж, откъдето можех да наблюдавам източния вход. Погледнах часовника си — оставаха четиринайсет минути. Написах на гърба на визитката един адрес в Икебуро и я пъхнах в джоба на сакото си.
Хилгър се появи една минута преди определеното време. Видях го да излиза през източния изход на гарата и да се отправя бавно към студио „Алта“. Дори от такова разстояние различавах ясно месестите му устни и големия нос. За миг си спомних с удоволствие как му го счупих. Косата му беше все така гъста, но вместо мръсножълтия цвят беше добила стоманеносив оттенък. Съдейки по вида му, и досега си поддържаше формата. Само че му беше студено по къс ръкав. Жалко.
Шофьорът се приближи до него и му каза нещо. Хилгър кимна и го последва към колата, като се оглеждаше наляво и надясно. Преди да се качи, огледа подозрително таксито, което след минута пое по „Шинджуку-дори“.