Не бях дал време на хората на Хилгър да пратят кола на мястото, така че всеки, който се опиташе да го проследи, щеше да се издаде, хуквайки да гони такси. Три-четири минути наблюдавах района, но не забелязах нищо необичайно. Дотук добре.
Хукнах надолу по стълбите и поех напряко по „Якусуни-дори“ към банка „Дайва“. Пристигнах на място в момента, в който таксито спираше. Тръгнах към колата, без да свалям очи от ръцете на Хилгър. Вратата се отвори и той се наведе към мен.
— Джон… — понечи да каже с най-задушевния си глас, но аз го прекъснах:
— Ръцете, Хилгър! Покажи ми ръцете си. С дланите нагоре.
Не ми се вярваше да опита просто да ме застреля, но бях длъжен да го лиша от това удоволствие, ако такива бяха намеренията му.
— Ще трябва и ти да направиш същото.
— Ръцете!
Той се поколеба, но след миг се облегна назад и вдигна ръце с дланите нагоре.
— Сега сплети пръстите и сложи ръце на тила. После се обърни и погледни през прозореца зад шофьора.
— Стига, Рейн… — отново се опита да протестира.
— Направи го, иначе си тръгвам.
Той ме изгледа втренчено, но се подчини.
Седнах до него и подадох на шофьора визитката с адреса в Икебуро. Не беше важно къде точно ще ни закара, просто не исках да казвам посоката на глас. Стиснах ръцете на Хилгър с лявата си ръка, а с дясната го проверих за оръжие. Не открих нищо, но не това беше основният ми проблем.
— Надявам се, че сега си доволен — каза той. — Ще ми кажеш ли къде отиваме?
Очаквах да ме попита.
— Имаш ли микрофон, Хилгър?
Той не отговори. Къде ли можеше да е? Не бях напипал нищо под ризата му.
— Свали си колана — наредих.
— Стига, Рейн! Вече прекаляваш.
— Свали го, Хилгър. Не ми е до шегички. Още малко, и ще се замисля дали най-добрият начин да си реша проблемите не е да ти строша врата още сега.
— Пробвай.
— Сайонара, задник — наведох се към шофьора и наредих: — Томате кудасай. Спри тук.
— Добре, добре, печелиш! — каза той и вдигна ръце, сякаш се предаваше. — В колана има микрофон. Просто предпазна мярка — след нещастния случай с Бени.
Какво се опитваше да ми каже — да не се притеснявам? Че Бени не е важен?
— Ия, сумимасен — казах на шофьора. — И те кудасай. Извинявай, продължавай да караш.
— Радвам се да видя, че все така държиш на хората си — обърнах се към Хилгър. — Дай ми колана.
— Бени не беше от моите хора — поклати глава той, сякаш изумен от недосетливостта ми. — Опитваше се да ни цака, точно както цакаше тебе.
Хилгър свали колана си и ми го подаде. Да, под катарамата със сигурност имаше миниатюрен микрофон.
— Къде е батерията? — попитах.
— Самата катарама е батерията. Никелов хидрид.
Бях впечатлен.
— Браво, никак не е зле!
Отворих прозореца и изхвърлих колана на улицата. Той посегна да го хване, но закъсня с част от секундата.
— По дяволите, Рейн, нямаше нужда да го правиш! Можеше просто да изключиш микрофона.
— Дай да ти видя обувките.
— Не и ако си решил да изхвърлиш и тях!
— Като нищо, ако и там има бръмбар. Сваляй ги!
Той събу обувките и ми ги подаде. Черни мокасини от мека кожа с гумени подметки. Нямаше къде да се скрие микрофон. Върнах му ги.
— Сега наред ли е всичко? — попита Хилгър.
— Казвай каквото имаш да казваш. Нямам много време.
Той въздъхна.
— Случката пред дома ти беше грешка. Това не биваше да се случва и аз ти поднасям извиненията си.
Звучеше толкова искрено, че ми се доповръща.
— Слушам те.
— Да знаеш, Рейн, много рискувам — все така задушевно продължи той. — Това, което ще ти кажа, е държавна тайна…
— Още по-добре. Ако се каниш да ми съобщиш какво пише във вестниците, значи просто ми губиш времето.
Той се намръщи.
— От пет години внедряваме успешно наш агент в японското правителство. Вътрешен човек, който има достъп до всичко. Човек, който знае къде са погребани труповете. Казвам го най-буквално.
Той замълча в очакване на реакция, но не я дочака и продължи:
— Този тип ни доставяше все повече сведения с годините, но нищо такова, което да ни даде коз в ръцете. Следваш ли мисълта ми?
Кимнах. Това на бизнес език означаваше възможност за изнудване.
— Като ученичка от католическо училище. Колкото и да я молиш, отговорът е „не“ — просто трябва да смениш подхода, защото в крайна сметка знаеш, че и тя го иска — Хилгър се захили и месестите му устни се разтвориха похотливо. — Е, ние продължихме да го ухажваме, напредвахме милиметър по милиметър, докато преди половин година отказът му започна да звучи по-иначе. Вместо „Не, няма да го направя“ започна да казва: „Не, много е опасно. Рискувам си кожата.“ Чисто практически съображения.