Когато той се върна, заедно натоварихме оборудването в микробуса. Хитри устройства — лазерът разчита вибрациите на прозорците, предизвикани от разговорите вътре, оттам изпраща данните на компютър, а той преобразува сигналите в думи. Инфрачервеният сензор улавя и най-малката промяна в температурата на стъклото, предизвикана от телесната топлина в иначе студена стая.
Когато приключихме, паркирах микробуса и се отправих към Шибуя, като не забравих за обичайния оглед на терена.
Стигнах хотела малко след един. Бях купил сандвичи от един павилион в някаква уличка около „Догензака“ и докато вечеряхме, седнали на пода, разказах на Мидори последните събития. Дадох й пакета с покупките и й казах да слага шала и очилата, когато излиза. Последното ми нареждане беше да си събере нещата и да ме чака след два часа у Хари.
Когато пристигнах в апартамента му, той работеше върху диска на Кавамура. След около половин час домофонът избръмча. Хари натисна бутона и изрече:
— Хай.
— Уаташи десу — чу се в отговор. — Аз съм.
Кимнах и се изправих, за да погледна през прозореца. В това време той натисна бутона за входа, приближи се до външната врата и надникна навън. Добре е да знаеш кой идва, преди да е стигнал до твоята позиция, за да можеш да реагираш навреме.
Минута по-късно той отвори широко вратата и с жест покани Мидори да влезе.
— Това е Хари, приятелят, за когото ти говорих — казах на японски. — Малко е срамежлив, защото контактува само с компютрите. Бъди мила с него и сигурно ще успееш да го разговориш.
— Хаджимемашите — обърна се Мидори към него и се поклони. — Приятно ми е.
— Радвам се да се запознаем — примигна насреща й Хари, явно притеснен. — Моят приятел само така си говори. По време на войната правителството е изпробвало върху него разни лекарства и е развил без време старческо слабоумие.
„Хари?!“ — мислено възкликнах, изумен от тази необичайна находчивост.
— От лекарствата ли било? — попита Мидори с най-невинно изражение.
Тия двамата много бързо намериха общ език, за моя радост. Хари ме погледна със сияеща усмивка, явно доволен, че съм си намерил майстора, а той — възможен съюзник.
— Добре, виждам, че ще се разбирате — секнах ентусиазма му, преди тази неприсъща смелост да го отведе бог знае къде. — Нямаме много време.
Обясних плана си на Мидори.
— Не ми харесва тази работа — заяви тя. — Могат да те видят. Опасно е.
— Никой няма да ме види.
— Ако ни дадеш малко време, с Хари ще разгадаем музикалния код.
— Вече го обсъждах с Хари. Вие си вършете работата, аз ще върша моята. Така шансовете ни се увеличават. Нищо няма да ми се случи.
Потеглих с микробуса към щаба на Ямаото в Шибакоен, южно от района на държавните учреждения в Касумигасеки. Той беше разположен на втория етаж на голяма сграда на „Хибия-дори“, точно срещу парка Шиба. Спрях на отсрещната страна на улицата. В този район паркирането беше забранено, но мястото си струваше да платя малка глоба на някой отегчен служител на закона.
Тъкмо бях приключил с разполагането на апаратурата, насочвайки уредите към нужните прозорци, когато някой почука на страничното стъкло от отсрещната страна. Вдигнах поглед и видях униформен полицай, който тропаше по стъклото с палката си.
Мамка му! Вдигнах ръце в извинителен жест, сякаш бях спрял за момент и тъкмо се канех да потегля, но той поклати глава.
— Дете йо — Слизайте.
Устройствата бяха разположени откъм страната на шофьора и полицаят не можеше да ги види. Трябваше да рискувам. Примъкнах се до отсрещната врата, отворих я и стъпих на тротоара.
Отвън ме чакаха трима мъже, застанали до затворената част на микробуса, където не можех да ги видя отвътре. Бяха въоръжени с „Берета 92“ и носеха слънчеви очила и широки палта — маскировка, която не можеше да скрие формата на лицата и телосложението им. Прецених, че ако окажа съпротива, ще ме застрелят, а видът им трябваше да сплаши потенциалните свидетели. Всички те имаха класическите уши на кендоки. Познах най-близкия до мен — онзи с хлътналия нос, който обикаляше около апартамента на Мидори. Един от другарите му благодари на полицая, който се обърна и се отдалечи.