Тримата ме поведоха през улицата и не ми оставаше нищо, освен да се подчиня. Е, това поне решаваше проблема как да вляза в сградата. В джоба си имах миниатюрна слушалка-тапа и един от любимите микропредаватели на Хари. Ако ми се удадеше случай, щях да го поставя където трябва.
Докато изкачвахме стълбите към втория етаж, тримата ме бяха наобиколили плътно, така че нямах никаква възможност да маневрирам. Когато стигнахме площадката, Хлътналия нос ме залепи за стената, опирайки пистолет в гърлото ми. Един от другарите му ме пребърка за оръжие, но не забеляза предавателя в джоба ми.
Когато процедурата приключи, Хлътналия нос отстъпи крачка назад и внезапно заби коляно в чатала ми. Аз се превих и той ме изрита в корема, после още два пъти в ребрата. Свлякох се на колене, като трескаво се мъчех да си поема въздух. Вдигнах ръце да се предпазя от следващия удар, но един от мъжете се изпречи между Хлътналия нос и мен.
— Ия, соно курай ни шите оке. — Стига толкова.
Някаква работеща част от съзнанието ми се запита дали не разиграват добро и лошо ченге.
Това продължи няколко минути — те се препираха до мен, а аз се мъчех да си поема дъх. Най-сетне успях да се изправя и отново ме поведоха, този път по къс коридор с врати от двете страни. Спряхме пред последната врата отдясно. Хлътналия нос почука и отвътре се чу глас:
— Дозо. — Влез.
Въведоха ме в доста просторна според японските стандарти стая, обзаведена в традиционния изчистен стил — светло дърво, полици със скъпа на вид керамика. Стените бяха украсени с ханга — гравюри върху дърво, по всяка вероятност оригинали. В единия ъгъл имаше малък кожен диван и кресла, наредени около лъщяща от чистота стъклена масичка. Всичко беше безупречно чисто и издаваше благополучие. Вероятно тъкмо това целяха тези хора — и сигурно караха Хлътналия нос и приятелчетата му да се крият, когато канеха гости.
В дъното на стаята имаше дървено писалище. Трябваше ми цяла секунда да позная мъжа, седнал зад него. Дотогава не го бях виждал в костюм.
Беше противникът ми от залата в Кодокан. Онзи, когото бях победил с рандори.
— Здравей, Джон Рейн — подсмихна се той. — Хисашибури десу не.
Вярно, напоследък не се бяхме виждали. Отвърнах на погледа му.
— Здравей, Ямаото.
Той се изправи и заобиколи писалището с онази излъчваща сила и изящество походка, която най-напред ми беше направила впечатление в Кодокан.
— Благодаря ти, че дойде. Чаках те.
Това вече ми беше ясно.
— Извинявай, че не ти се обадих преди това — казах.
— Няма нищо, няма нищо. Не съм и очаквал. Но бях сигурен, че ще намериш начин да поемеш инициативата в свои ръце — един джудока се чувства много по-сигурно, когато напада, и използва отбраната само като отвличаща маневра.
Той кимна на хората си и им нареди да чакат отвън. Тримата се измъкнаха тихо, само Хлътналия нос ме гледаше кръвожадно, докато се изнизваха през вратата.
— Да не би да съм обидил с нещо грозника? — попитах, като разтривах ребрата си. — Имам чувството, че не ме харесва.
— Груб ли беше? Казах му да кротува, но той трудно си надвива на нрава. Ишикава — онзи, когото уби пред апартамента си — му беше приятел.
— Съжалявам да го чуя.
Ямаото поклати глава, сякаш да ми покаже, че смята случилото се за недоразумение.
— Дозо, сувате кудасай. Заповядай, седни. Нещо за пиене?
— Не, благодаря. Не съм жаден. И ми е по-удобно прав.
Той кимна.
— Знам какво си мислиш, Рейн-сан. Не забравяй обаче, че съм виждал колко си бърз. И затова отвън има трима въоръжени мъже — в случай че ти се удаде да минеш през мен. — Усмивката му беше крайно самоуверена и имаше защо. — Би могло да се получи интересен двубой, но сега не му е времето. Защо не седнеш? Настани се удобно и ще потърсим начин да разрешим нашия общ проблем.
— Общ проблем?
— Да, общ. Ти имаш нещо, което ми трябва, или поне знаеш къде е. Получа ли го, преставаш да бъдеш пречка и ще те оставим на мира. Но ако не го получа, ситуацията се усложнява.
Не казах нищо. Той замълча за секунда-две и продължи:
— Наистина искам да си поговорим. Дозо какете кудасай. — Заповядай, седни.
Кимнах и се отправих към едно от креслата срещу дивана с ръце в джобовете, изобразявайки възмущение, а в същото време включих предавателя. Както и да се обърнеха нещата, Хари поне щеше да чуе всичко. Седнах и зачаках.
— Благодаря — каза той и се настани на дивана срещу мен. — Как ме откри?