— Рейн-сан, ти си в трудно положение и аз ти съчувствам. Но трябва да разбереш, че ще получа каквото ми трябва. Ако ми кажеш сега, като приятел, ще ти имам доверие и нататък. И ще можеш да си тръгнеш. Но ако се наложи хората ми да изтръгнат тези сведения от теб с други средства, няма начин след това да те освободя. Всъщност, може и да не си в състояние да си тръгнеш. Разбираш ли ме? Ако не получа диска, ще бъда принуден систематично да премахна всеки възможен риск, свързан с него. Както виждаш, далеч по-добре ще е да ми кажеш.
Скръстих ръце на гърдите си и го загледах. Опитвах се да изглеждам безстрастен, но в същото време си представях коридора и стълбището и трескаво пресмятах шансовете си да се измъкна.
Той изглежда наистина очакваше да се пречупя, защото ме изчака доста дълго, но накрая повика хората си. Вратата се отвори и те ме заобиколиха и ме принудиха да се изправя. Ямаото им даде няколко отривисти заповеди на японски — да намерят диска. И Мидори. Каквото и да им струва.
Повлякоха ме навън. Чух зад гърба си Ямаото да изрича:
— Много съм разочарован.
Не му обърнах внимание. Бях твърде зает да премислям пътя за бягство.
18.
Поведоха ме по коридора. Забелязах изхода — двойна стъклена врата със самозаключваща се брава. Когато влизахме, ми направи впечатление, че се отваря навън. Ако се хвърлех и улучех средата, бравата можеше да поддаде. Не се ли получеше, щеше да се наложи да опитам отново, този път през стъклото, с надеждата да не се нарежа много. Не беше кой знае какъв избор, но възможността да бъда изтезаван до смърт от Хлътналия нос и приятелчетата му ми харесваше още по-малко.
Те ме блъскаха не особено нежно пред себе си по коридора, а аз се стараех видът ми да излъчва страх и безпомощност, та да приспя всякакви опасения у тях. Исках да си мислят, че владеят положението и аз съм смазан от превъзходството им. Това би ми дало някакъв минимален шанс да ги изненадам. Иначе имах само едно предимство пред тях и то беше същото, което много пъти ми беше спасявало кожата във Виетнам — аз бях по-мотивиран да избягам, отколкото те — да ме задържат.
Отведоха ме в малка стая в дъното на коридора. Вратата беше от матирано стъкло и се отваряше навътре и наляво. Отдясно имаше малка квадратна маса с два стола, поставени един срещу друг. Блъснаха ме на единия от столовете, с гръб към вратата. Сложих ръце на коленете си под масата.
Хлътналия нос изчезна някъде и след няколко минути се върна с голяма дървена бухалка. Седна срещу мен, а останалите заеха позиция зад гърба ми.
Между гърба на Хлътналия нос и стената имаше около метър свободно пространство. Това беше добре.
Не бяха заключили вратата. Защо да си правят този труд? Бяха трима, и все здравеняци. Бяха си у дома и знаеха, че владеят положението. Повдигнах няколко милиметра масичката с колене, преценявайки тежестта й. За размерите си тежеше доста. Сърцето ми думкаше в ушите и гърлото. Хлътналия нос започна да говори нещо, но аз не го чувах. Скочих, хванах масичката отдолу и я обърнах върху него. Ударът го залепи за стената.
Другите двама скочиха към мен. Посрещнах единия с крак в корема. Ударът беше толкова силен, че инерцията го тръшна по гръб. Другият ме връхлетя изотзад и опита да ме стисне в задушаваща прегръдка, но аз прибрах глава в раменете си и ръката му притисна устата вместо гърлото ми. Хватката му обаче беше толкова здрава, че се уплаших да не ми изкърти челюстта. Отворих уста и още преди да е успял да се отдръпне, захапах здраво. Усетих как зъбите ми потъват в мускула и той изрева.
Прегръдката се разхлаби и аз се извъртях, което ми даде възможност да нанеса няколко удара в корема му. Той отпусна ръце да се предпази и в този миг аз го пернах с ръба на дланта под носа. Не успях да го поваля, но го зашеметих. Отблъснах го от себе си и се хвърлих към вратата.
Онзи, когото бях изритал, ме сграбчи за крака от пода, но аз успях да се изтръгна, хванах дръжката на вратата и я дръпнах с все сила. Вратата се блъсна в стената и стъклото се разлетя на парчета.
Втурнах се по коридора и само след секунда се озовах пред двойната стъклена врата. Засилих се и се хвърлих с цялата си тежест в средата между двете крила. Те се разтвориха с трясък и аз не успях да се задържа на крака, но бързо се изправих и хукнах надолу по стълбите. Отворих външната врата и излетях навън, като прескачах по четири стъпала наведнъж. Надявах се, че съм спечелил солидна преднина, но само след секунда чух вратата още веднъж да се отваря.
Трябваше да се махна, преди да са пристигнали подкрепленията. Станция Шибакоен беше от отсрещната страна на „Хибия-дори“. Втурнах се през улицата, като се стараех да тичам диагонално на движението, но въпреки това не се мина без скърцане на спирачки.