От подлеза насреща ми извираше гъста тълпа — явно влакът току-що беше пристигнал. Озърнах се назад и видях двама от хората на Ямаото да тичат след мен.
В този миг чух да пристига нов влак. Може би щях да успея да го хвана. Не се съмнявам, че ако можеха, онези двамата щяха да ме застрелят още сега. В тази тълпа никой нямаше да разбере откъде са дошли изстрелите. Трескаво си проправях път през множеството, опитвайки се да спечеля преднина. Пред касите имаше количка със закуски и напитки. Грабнах една кутия с кафе — сто и деветдесет грама, с остри метални ръбове.
Когато най-сетне успях да се добера до перона, беше късно — вратите на влака вече се затваряха. Тълпата беше гъста, но точно пред влака имаше свободна ивица. Добрах се до нея и отново се озърнах. Една от горилите на Ямаото тъкмо преминаваше през железните пречки на входа и след секунди щеше да бъде при мен. Опитах се да преценя на око разстоянието — само пет метра, и щях да попадна в лапите му. Прицелих се и хвърлих кутията с кафето. Улучих го в гърдите и чух как кутията издумка. Той се сгромоляса тежко, но приятелчето му беше зад него и държеше пистолет.
Обърнах се. Влакът вече набираше скорост.
Приведох глава и се втурнах след него. Чух изстрел, после втори.
Два метра. Един.
Бях достатъчно близо да стигна до вертикалната пречка отстрани на вагона, но не можех да се приближа повече. За няколко секунди скоростта ми беше в пълен синхрон с тази на влака, после той започна да се отдалечава.
Изкрещях с все сила и се хвърлих напред. За една ужасна секунда си мислех, че няма да го стигна и ще падна върху релсите, но тогава пръстите ми се сключиха около студения метал.
Коленете ми се удариха в задницата на вагона. Ходилата ми почти докосваха релсите. Усетих как пръстите ми се плъзгат надолу по желязото. Погледнах нагоре и видях някакво момче в училищна униформа да ме зяпа с отворена уста през задното стъкло. И тогава влакът навлезе в тунела, а аз не успях да се удържа повече.
Инстинктивно се извъртях и подложих лявата си ръка под тялото, за да се претърколя след удара. Само че се ударих в релсите толкова силно, че вместо да се претърколя, подскочих и се стоварих като чувал върху линията.
Лежах на гръб и гледах към лампите на тавана на тунела. Останах така няколко секунди. Падането беше изкарало всичкия въздух от дробовете ми.
Размърдах бавно пръстите на краката си, а после и на ръцете. Можех да ги движа.
Минаха пет секунди, после още пет. С няколко конвулсивни вдишвания успях най-сетне да си поема дъх.
„Какво беше това, по дяволите? — помислих си. — Върху какво паднах?“
Изпъшках и с мъка се надигнах. Огледах се. Седях върху голяма купчина пясък отстрани на релсите. Недалеч бяха застанали двама работници с каски на главите и ме гледаха със зяпнала уста.
Изглежда поправяха настилката на тунела и използваха пясък, за да забъркат цимента. Ако се бях забавил само секунда, щях да се приземя не върху мекия пясък, а върху бетона.
Смъкнах се от купчината, стъпих на земята и започнах да се отупвам. Тялото ми се беше отпечатало върху пясъка, точно както го рисуват в анимационните филми.
Двамата мъже не помръдваха и продължаваха да ме зяпат с отворена уста. Изглежда гледката ги беше лишила от дар слово.
— А, сумимасен — изтърсих първото, което ми дойде наум. — Ето, отеарае уа аримасу ка! — Извинете, случайно да имате баня?
Двамата не реагираха. Изглежда въпросът ми ги беше объркал още повече. Какво пък, още по-добре. Видях, че входът на тунела е само на няколко метра и тръгнах нататък.
Представих си какво е станало. Хората на Ямаото ме бяха видели да влизам в тунела, увиснал на задницата на влака, но не бяха видели падането ми и едва ли очакваха нарочно да се пусна при тази скорост. Вероятно бяха решили, че след три минути ще съм на станция Мита, последната по линията, и бяха хукнали нататък да ме пресрещнат.
Внезапно ми хрумна безумна идея.
Измъкнах от джоба си слушалката и я нагласих. Напипах и предавателя. Беше там, но дали предаваше?
— Хари, там ли си? — казах. — Отговори ми.
Отговор не последва и тъкмо смятах да опитам отново, когато слушалката оживя.
— Джон! Какво става, по дяволите? Къде си?
Отдавна не се бяха радвал така да чуя нечий глас.
— Спокойно, добре съм. Но ми трябва помощта ти.
— Какво става? Чух всичко. В метрото ли си? Нали не си ранен?
Повдигнах се на ръце и се измъкнах на перона. Хората ме зяпаха слисано, но аз не им обърнах внимание, а ги подминах, сякаш нямаше нищо нередно в това да излизам от тунела на метрото мръсен и насинен.