— И по-добре съм бил, но по-късно ще говорим. Работи ли още апаратурата?
— Да, следя всички стаи в сградата.
— Добре, това исках да знам. Кой е в къщата?
— Според уредите само един от всичките. Останалите тръгнаха след теб.
— И Ямаото ли?
— И той.
— Къде е онзи, който остана?
— В последната стая отдясно, ако стоиш с лице към къщата. Там, където те вкараха. Не е излизал.
Това трябва да беше Хлътналия нос или някой от неговите хора. Сигурно не е бил в състояние да излезе. Това ме радваше.
— Ето какво е положението. Те мислят, че вися отзад на влака за Мита, и ще са там след около четири минути. Ще им трябват още към пет минути да разберат, че ме няма, и още пет да се върнат в къщата. Така че имам около четиринайсет минути да отида и да сложа бръмбара.
— Какво?! Ти не ги знаеш къде са. А ако не тръгнат към Мита? Могат да се върнат, докато си вътре!
— Разчитам на теб да ме предупредиш, ако това се случи. Нали още имаш образ от микробуса?
— Да, видеото работи.
— Виж какво, аз съм практически в къщата. Чисто ли е всичко?
— Чисто е, но… това си е направо лудост!
— По-добър шанс няма да имам. Всички са навън, нищо не е заключено и когато се върнат, ще можем да чуем всяка тяхна дума. Влизам.
— Добре, вече те виждам. Побързай! Съветът му беше излишен.
Както очаквах, в бързината хората на Ямаото бяха оставили всички врати отворени. Кабинетът беше третата стая отдясно. Щях да вляза и да си тръгна за нула време.
Вратата беше затворена. Натиснах дръжката, но тя не поддаде.
— Мамка му!
— Какво има? — чух гласа на Хари.
— Заключено е.
— Откажи се. Сложи бръмбара другаде.
— Не става. Тук трябва да подслушваме.
Огледах внимателно ключалката. За моя изненада тя се оказа доста елементарна.
— Чакай малко! Мисля, че мога да вляза.
— Джон, изчезвай оттам! Могат всеки момент да се върнат!
Не отговорих. Извадих връзката с ключове и отделих един от шперцовете и зъболекарското огледалце.
— Не се опитвай да отключиш с шперца! Не ставаш за тая работа! Просто сложи бръмбара другаде и изчезвай!
— Какво искаш да кажеш с това „не ставаш“? Помниш ли, че аз те научих как се прави?
— Да, и тъкмо затова знам, че не ставаш!
Хари замълча, явно преценил, че няма смисъл да спори с мен и е по-добре да ме остави да се съсредоточа върху онова, което върша.
— Хари, нещо не те чувам…
— Млъкни и се съсредоточи!
Механизмът заяждаше. Явно една от запънките беше повредена, защото не искаше да щракне. Ръчках с шперца нагоре и надолу, но без всякакъв резултат. Най-сетне изглежда се превъртя, защото дръжката изведнъж поддаде и аз се озовах в стаята.
Всичко си беше, както го оставих, дори и лампите светеха. Коленичих до кожения диван и попипах долната му част. Беше покрита с някакъв плат, а околовръст имаше дървена рамка. Много подходящо място да поставя бръмбара.
Свалих лепкавата лентичка и прикрепих предавателя. Всичко, което се кажеше в тази стая, щеше да се чуе ясно и отчетливо.
В ухото ми отново прозвуча гласът на Хари:
— Джон, двама от тях се връщат. На пътеката са. Изчезвай веднага през страничния вход!
— По дяволите! Вече закрепих бръмбара! Изляза ли оттук, вече няма да ме чуваш. Продължавай да говориш!
— Спряха на пътеката пред входа. Може би чакат другите. Отивай до страничния вход и чакай там, докато не ти кажа да тръгваш!
— Добре, излизам.
Внимателно затворих вратата зад гърба си и тръгнах по коридора.
Насреща ми изникна Хлътналия нос. Ризата му беше цялата в кръв. Изглежда масата го беше улучила в лицето и отново му беше строшила носа, от което видът му никак не печелеше. От гърлото му се изтръгваха дрезгави животински стонове.
Той ми препречваше пътя към изхода и нямаше откъде да мина, освен през него.
В същия миг чух гласа на Хари:
— Един е точно пред теб, а другите тръгват към къщата! Хлътналия нос приведе глава. Мускулите на врата и раменете му се издуха като на бик, готов да нападне.
Единствената му мисъл очевидно беше да се добере до мен. И щеше да се нахвърли отгоре ми като побеснял, без да мисли.
Той се втурна към мен и посегна да ме сграбчи за гърлото. Вкопчих се в мократа му риза и се стоварих на пода, прехвърляйки го през себе си, като междувременно успях да забия коляно в чатала му. Той падна по гръб на пода. Имах чувството, че цялата къща се разтърси. Бързо се изправих и с един скок се озовах до него. Събрах двата си крака и със засилка скочих върху гърдите му като побеснял жребец. Чух как ребрата му изпращяха. Той издаде звук на издишащ балон в локва и за мен беше ясно, че това е краят.