Направих две крачки по коридора, после спрях. Ако го намереха така, щяха да разберат, че съм се връщал, а може би щяха да се досетят и защо и да потърсят бръмбара. Трябваше да го завлека до стаята в дъното, та да си мислят, че масата го е убила.
Краката му сочеха в правилната посока. Застанах между тях с гръб към него, подхванах го под коленете и го повлякох. Беше по-тежък, отколкото изглеждаше. Чувствах се като кон, впрегнат в каруца с квадратни колела. Остра болка прониза гърба ми.
Отново чух в ухото си гласа на Хари:
— Какво правиш? Те са на входа! Имаш около дванайсет секунди да се махнеш от коридора!
Тръшнах Хлътналия нос в стаята в дъното и хукнах към страничния изход.
Вече бях пред вратата към стълбището, когато ги чух да влизат от отсрещната страна на коридора. Хвърлих се навън и дръпнах вратата зад гърба си, но я спрях малко преди да се е затворила напълно. Сниших се на площадката и затаих дъх, надничайки през пролуката. Трите горили на Ямаото минаха по коридора. Единият беше превит — същият онзи, когото бях улучил с кутията в гърдите. После изчезнаха от полезрението ми.
— Влязоха в офиса — обади се Хари. — Отпред е чисто. Излез през страничния изход и върви на изток през парка към „Сакурада-дори“.
Тихо се промъкнах надолу по стълбите, подадох глава през входната врата и се огледах. Всичко беше чисто. Излязох на една малка уличка, свързваща „Хибия-дори“ и „Чуо-дори“, и оттам тръгнах направо през парка. Усещах слънцето върху лицето си като милувка.
Трета част
… те решиха да се върнат в родината си; защото годините започват да ни се струват някак празни, когато прекараме твърде много от тях на чужд бряг.
Но… когато се върнем, откриваме, че родният въздух е изгубил целебната си сила и същността на живота се е изместила в онази точка, където се чувстваме само временни обитатели. И така, между две родини, оставаме без нито една…
19.
— Ти си маниак със суициден комплекс и аз никога повече няма да работя с теб! — заяви Хари, когато се добрах до апартамента му.
— И аз никога повече няма да работя с мен — казах. — Успя ли да хванеш нещо по предавателя?
— Да, всичко, докато ти беше там и след това. Едно кратко съвещание, което току-що приключи. Всичко е записано на хард диска.
— Казаха ли нещо за оня тип, дето го прегазих на излизане?
— За какво говориш?
— Имах малък сблъсък с един от хората на Ямаото точно след като поставих предавателя. Сигурно са решили, че това е станало по-рано, иначе щяха да кажат нещо.
— А, това ли! Да, мислят, че е станало, когато си избягал. Не знаят, че си се връщал. И… мъртъв е.
— Да, никак не изглеждаше добре, когато го оставих.
Той се вглеждаше внимателно в мен, но изражението му беше непроницаемо.
— Много бързо стана. Възможно ли е да направиш подобно нещо с голи ръце за толкова кратко време?
— Не, пуснах в действие и краката — отвърнах невъзмутимо. — Къде е Мидори?
— Излезе да купи клавиатура за електрическо пиано. Ще се опитаме да изсвирим онова, което е на диска — това е единственият начин да разгадаем решетката.
Намръщих се.
— Тя не биваше да излиза, освен в краен случай.
— Случаят е краен. Някой трябваше да следи апаратурата, за да ти отърве задника, а тя не е в течение. Така че нямахме кой знае какъв избор.
— Разбирам.
— Тя знае как да се пази. И е дегизирана. Не вярвам да има някакъв проблем.
— Добре. Да чуем сега какво си записал.
— Чакай малко. Нали не си оставил микробуса там?
— Ти какво си мислиш, че съм се върнал да го прибера? Може да съм луд, но не чак толкова.
Видът му беше на дете, което току-що е научило, че любимото му куче е умряло.
— Имаш ли някаква представа колко струва тази апаратура?
Сподавих усмивката си и го потупах по рамото.
— Знаеш, че нищо не ми пречи — казах и това си беше самата истина. Седнах пред монитора и си сложих слушалките. — Пускай!
След няколко кликвания на мишката вече слушах Ямаото, който ругаеше хората си на японски. Изглежда му бяха съобщили лошата новина веднага след бягството ми.
— Един човек! Един-единствен, при това невъоръжен! И да го изпуснете! Безмозъчни идиоти, некадърници!
Не можех да кажа колко души го слушаха, защото тирадата му беше произнесена в пълна тишина. Последва дълга пауза — сигурно се опитваше да се овладее. Накрая изрече:
— Няма значение. Може да не знае къде е дискът, а дори и да знае, не съм сигурен, че можете да измъкнете някаква информация от него. Явно е по-корав от всички ви, взети заедно.