Мидори седна пред бюрото и вдигна ръце над клавиатурата.
— Чакай! — спря я Хари. — Трябва да го изсвириш точно както го виждаш. Ако прибавиш или пропуснеш нещо, само една нота, конфигурацията ще се промени и компютърът ще се обърка. Ще свириш само онова, което е на монитора. Можеш ли?
— Бих могла, ако това беше нормална песен. Но композицията е странна. Ще трябва най-напред да я изсвиря няколко пъти за проба. Можеш ли да ме разкачиш за малко?
— Разбира се. — Той посегна към мишката. — Готово. Кажи ми, като си готова.
Мидори се вгледа в монитора, а пръстите й се движеха над клавиатурата, без да я докосват. После отпусна ръце върху клавишите и за пръв път чухме зловещата мелодия на информацията, която беше струвала живота на Кавамура.
След няколко минути тя вдигна глава и погледна Хари.
— Готова съм. Свържи ме.
Хари отново посегна към мишката.
— Готово. Хайде, слушаме те.
Пръстите на Мидори отново се отпуснаха върху клавишите и в стаята за втори път прозвуча странният реквием. Когато и последната нота отзвуча, тя погледна Хари с въпросително вдигнати вежди.
— Данните са вкарани — каза той. — Да видим сега какво ще стане.
Загледахме се в екрана и зачакахме мълчаливо.
След около половин минута колонките започнаха да бълват странни, объркани звуци, които наподобяваха бегло изсвиреното от Мидори.
— Търси основната конфигурация — обясни Хари. Изчакахме в мълчание още няколко минути. Най-сетне Хари проговори:
— Не виждам никакъв напредък. Може би компютърът ми е слаб.
— Какво ще правиш? — попита Мидори.
— Мога да опитам да вляза в суперкомпютъра на „Ливърмор“, но напоследък защитата им е доста подобрена и ще ми трябва време.
— А суперкомпютърът ще свърши ли работа? — попитах.
— Много е възможно. Всъщност един по-бърз процесор може да реши проблема. Все пак е въпрос и на време — колкото по-бърз е компютърът, толкова повече възможности ще изпробва за по-кратко време.
— Значи суперкомпютърът просто ще ускори нещата — обади се Мидори, — но не знаем колко.
— Така е — кимна Хари и се замисли. После ни огледа един по един. — Дайте да помислим. А налага ли се изобщо да го разкодираме?
Знаех накъде бие. Същата примамлива мисъл ми беше хрумнала, когато Ямаото ме питаше за диска.
— Какво искаш да кажеш? — попита Мидори.
— Каква е всъщност целта ни? Дискът е като динамит. И ние искаме да го обезвредим. Собствениците му знаят, че не може да бъде копиран и изпращан по електронен път. За начало можем да го обезвредим, като просто им го върнем.
— Не! — скочи от мястото си Мидори. — Баща ми рискува живота си заради него! И дискът ще отиде там, където той искаше!
Хари вдигна ръце в примирителен жест.
— Добре де, само се опитвам да мисля по-широко. Да помогна с нещо, ако мога.
— Логична мисъл, Хари — намесих се аз, — но Мидори е права. Не само защото баща й рискува живота си за този диск. Вече знаем, че много хора се опитват да се доберат до него — не само Ямаото, а и ЦРУ, Кейсацучо и бог знае кой още. Дори да го дадем на някой от тях, това не решава проблема ни с останалите.
— Да, май си прав — призна Хари.
— Но сравнението ти с динамита ми хареса. Как се обезврежда динамит?
— Като го детонираш на безопасно място — каза Мидори.
— Точно така.
— Булфинч. Публикува ли го, смятай, че е обезвреден. А и баща ми искаше точно това.
— И ще му го дадем, без дори да знаем какво има на него? — попита Хари.
— Знаем достатъчно — намесих се аз. — Булфинч ни каза някои неща, а Хилгър ги потвърди. Не виждам друга възможност.
Хари се намръщи.
— Дори не сме сигурни, че има техническите възможности да го отвори.
Едва се удържах да не се усмихна на скритото възмущение, което улових в гласа му — някой се канеше да му отнеме играчката и да реши главоблъсканицата без него.
— Предполагам, че „Форбс“ може да си осигури достъп до нужното оборудване. Пък и знаем колко силно искат да се доберат до информацията.
— Все пак аз бих предпочел да опитам още веднъж.
— Аз също. Но не знаем колко време ще отнеме това. А срещу нас действат сили, които никак не са за пренебрегване, и не знам колко време още ще можем да им се изплъзваме. Колкото по-скоро Булфинч публикува проклетата информация, толкова по-скоро ще можем да си поемем дъх.
Мидори вече беше взела решение.
— Ще му се обадя.
20.
Бях казал на Булфинч, че искам да се срещнем в Акасака Мицуке, един от най-оживените квартали на Токио, отстъпващ само на Гинза по количеството барове. Районът представлява лабиринт от по-големи и по-малки улици, някои от тях толкова тесни, че едва успяваш да се промъкнеш, затова пък възможностите за бягство са безброй.