— Опитахме се да те открием, но ти беше изчезнал. Мисля, че знам защо се обаждаш, но не мога да направя нищо за теб. Най-доброто в този момент е да дойдеш в Кейсацучо. Тогава ще направя всичко по силите си да ти помогна. Като избяга, ти създаде впечатление за вина.
— Затова се обаждам, Тацу. Имам информация по случая, която искам да ти предложа.
— Срещу какво?
— Срещу обещанието да я използваш. Чуй ме, Тацу. Не става дума за мен. Ако предприемеш нещо, ще дойда при вас по-късно. Нямам от какво да се боя.
— Къде и кога? — попита той.
— Чува ли ни някой?
— Намекваш, че линията може да се подслушва? — подметна той и аз улових в гласа му някогашния сарказъм. Което означаваше, че предположението ми е правилно.
— Добре тогава — казах. — Фоайето на хотел „Окура“, в събота точно на обяд.
„Окура“ беше прекалено оживено място за среща и Тацу щеше да се сети, че никога не бих предложил сериозно подобно нещо.
— Да, много хубаво място — отвърна той, очевидно съобразил. — До събота тогава.
— Знаеш ли, Тацу, може да ти прозвучи безумно, но понякога ми липсва онова време във Виетнам. Липсват ми онези безсмислени седмични оперативки, помниш ли?
Местният шеф на ЦРУ задължително ги правеше в четири и половина следобед, та да му остане след това достатъчно време да гони проститутките из Сайгон. Тацу с право смяташе, че става за посмешище, и не се свенеше да му го каже открито.
— Да, спомням си — каза той.
— А точно сега особено ми липсват, не знам защо — продължих аз, готов към точния час да добавя и деня. — Да можех още утре да ида на оперативка! Не е ли странно? Ставам сантиментален на стари години.
— Случва се.
— Така е. Много време не сме се виждали. Съжалявам, че изгубихме връзка. Токио се е променил много от първото ми идване. Добре си прекарвахме тогава, а? Имах едно любимо място, там ходехме — помниш ли, мама-сан правеше керамика и в нея сервираше напитките. Спомняш ли си го? Може вече да не съществува.
Заведението беше в Ебису.
— Вече го няма — подсказа ми той, че е разбрал.
— Е, шоганай, не? — Такъв е животът. — Хубаво местенце беше. Понякога си спомням за него.
— Най-приятелски те съветвам да дойдеш при нас. И ти обещавам да направя всичко по силите си да ти помогна.
— Ще си помисля. Благодаря за съвета.
Окачих слушалката и останах така няколко секунди. Дано да беше разбрал какво точно му казвам. Иначе не си представях какво ще правя.
21.
Заведението в Ебису, което бях споменал, беше класическа японска изакая. Тацу ме беше завел там, когато се върнах за пръв път в Япония след войната. Изакая са миниатюрни барчета в стари дървени къщи, обикновено стопанисвани от мъже и жени без възраст или от семейни двойки, които живеят на горния етаж, само с един червен фенер на входа, рекламиращ заведението им. Те са убежище за хора, които се спасяват от строг началник или досадна съпруга, от уличния шум или глъчката в метрото. Там до късно през нощта се сервират бира и саке и на бара се сменя върволица от клиенти — един си тръгва, за да отстъпи място на друг също толкова уморен свой събрат, дошъл от студа на улицата.
С Тацу често ходехме в бара в Ебису, но след като изгубихме връзка, аз спрях да го посещавам. Все си казвах, че не е зле да намина, да видя мама-сан, но месеците се превръщаха в години, а това време никога не настъпваше. И сега, ако се вярваше на Тацу, барът вече не съществуваше. Може би бяха съборили къщата. В шумния, модерен град нямаше място за такова идилично кътче.
Но аз помнех къде е бил барът и тъкмо там щях да чакам Тацу.
Отидох в Ебису по-рано, та да имам време да се огледам. Наистина всичко се бе променило. Повечето стари сгради бяха изчезнали. Недалеч от станцията имаше чисто нов, лъскав търговски център, а някога тук беше оризище. Беше ми трудно да се ориентирам.
Тръгнах в източна посока от станцията. Денят беше влажен и вятърът довяваше ситни пръски от ниските надвиснали облаци.
Открих мястото, където някога се намираше барът. Разкривената, но уютна къща я нямаше, а на нейно място беше изникнал стерилен на вид магазин за полуготови храни. Вътре нямаше жива душа, ако не се брои продавачът, който четеше списание под флуоресцентните лампи. От Тацу нямаше и помен, но все пак бях подранил с цял час.
Не бих се върнал, след като разбрах, че барът вече не съществува, ако имах някакъв избор. Това ми напомняше за последното ми посещение в Щатите преди около пет години. Тогава се върнах в Драйдън, където беше домът ми, доколкото изобщо бях имал такъв някога. Не се бях връщал двайсет години и част от мен искаше отново да намери връзката между това, което бях, и предишния ми живот.