Драйдън е на четири часа път северно от Ню Йорк. Върнах се там и единственото, което ми се стори познато, беше разположението на улиците. Минах по главната улица, но вместо къщите, които помнех, видях „Макдоналдс“, „Бенетон“. „Кинко“, всичките в лъскави нови постройки. Все пак разпознах някои сгради, но те приличаха на древни руини сред гъста джунгла.
Повъртях се наоколо. Заобиколих зад новия търговски център, после се върнах обратно през самия магазин, искрящ от стъкло и хром. Хубава сграда, дума да няма. Няколко хлапета минаха покрай мен, като се смееха на нещо свое. Явно се чувстваха тук като у дома си.
Срещу мен по широката площадка се приближаваше самотна фигура в старо сиво палто. Не можех да различа лицето, но познах походката, силуета. Беше Тацу, захапал цигара — може би несъзнателно търсеше малко топлинка в този влажен ден.
Той ме видя и ми махна. Когато се приближи, видях как бръчките са се врязали по-дълбоко в лицето му и умората си е пробила път на повърхността.
— Хонто ни, шибараку буди да на — поздравих го аз с поклон. — Отдавна не сме се виждали.
Той ми протегна ръка. Усетих, че се взира внимателно в лицето ми. Сигурно виждаше същите следи на времето, а може би и още нещо. Това беше първата ни среща след пластичната ми операция. Може би се питаше как времето е успяло дотолкова да заличи европейското в чертите ми, а аз се питах дали все пак не е заподозрял, че променената си външност дължа не само на годините.
— Рейн-сан, итай, как я караш? — попита той, без да сваля поглед от мен. — Имаш ли представа какви проблеми ще си имам, ако някой разбере, че съм се срещнал с теб и не съм те арестувал? Заподозрян си в двойно убийство. При това една от жертвите беше важна фигура в полицията. И сега ме притискат да реша случая възможно най-бързо.
— Тацу, няма ли най-сетне да ми кажеш, че се радваш да ме видиш? Аз имам чувства все пак.
Той се усмихна с тъжната си усмивка.
— Знаеш, че се радвам да те видя. Но съжалявам, че обстоятелствата на срещата ни са такива.
— Как са дъщерите ти?
Усмивката му стана по-широка.
— Добре са. — В гласа му прозвуча гордост. — Едната е лекарка, другата — адвокатка. Хубаво е, че са умни като майка си, не мислиш ли?
— Омъжени ли са?
— Голямата е сгодена.
— Честито! Изглежда скоро ще станеш и дядо.
— Няма да е много скоро.
Усмивката му помръкна и аз си помислих, че за нищо на света не бих искал да бъда мъжът, който ще си позволи да се отнесе лекомислено с някоя от дъщерите му.
Тръгнахме през магазина. Размяната на любезности беше свършила и аз преминах на въпроса.
— Ямаото Тоши, лидерът на Шиненто, ти е издал смъртна присъда.
Той спря и ме изгледа.
— Откъде знаеш?
— Извинявай, на такива въпроси не отговарям.
Тацу кимна.
— Сигурно го знаеш от сигурен източник, иначе нямаше да ми го кажеш.
— Така е.
— Знаеш ли, Рейн-сан, много хора биха искали да ме видят мъртъв. Понякога се чудя как още съм жив.
— Може би имаш ангел-пазител.
Той се засмя.
— Де да беше така! Всъщност обяснението е далеч по-просто. Смъртта ми би доказала правотата ми. А докато съм жив, ще съм глупакът, ловец на призраци.
— Боя се, че обстоятелствата са се променили.
Той отново спря и ме погледна.
— Не знаех, че си имаш вземане-даване с Ямаото.
— Нямам нищо общо с него.
— Каза, че обстоятелствата са се променили.
— Има един диск. Доколкото съм информиран, той съдържа сведения, уличаващи различни политици в корупция. Ямаото се опитва да се добере до него.
Той знаеше нещо за диска — бях чул от Ямаото, че е пратил хора в апартамента на Мидори, — но не каза нищо.
— Знаеш ли нещо за това, Тацу? — попитах.
Той сви рамене.
— Аз съм ченге. Знам за всичко по малко.
— А Ямаото мисли, че знаеш много. И знае, че търсиш диска. Той самият не успява да се добере до него, затова се опитва да премахне конкуренцията.
— И какво му пречи да се добере до него?
— Не знае къде е.
— А ти знаеш ли?
— Не е у мен.
— Не те питам това.
— Тацу, не става дума за диска. Дойдох тук, защото разбрах, че си в опасност. Исках да те предупредя.
— Само че тъкмо дискът е причината да съм в опасност, нали? — Невинният му поглед би могъл да заблуди всекиго, но не и мен. — Намери ли се дискът, опасността автоматично изчезва.
— Стига с тия полицейски уловки — казах. — Само едно ще ти кажа. Човекът, у когото е дискът, има възможност да публикува съдържанието му. Това ще премахне опасността.