— И откъде си набавя информацията?
— Има разработена система за подслушване на телефонни разговори, видеонаблюдение и следене. И когато улови някой нов, човекът няма друг избор, освен да му сътрудничи в по-нататъшните изнудвания.
— Защо пък ще му помага?
— Принципът на тоягата и моркова. Ямаото държи на заплата няколко млади жени, достатъчно хубави, та да накарат дори и най-верния съпруг да забрави за известно време за семейството си. Заснемат, например, някой член на парламента в деликатно положение с някоя от тези жени, после му показват записа и му обещават, че тайната ще бъде запазена, ако гласува за този или онзи проект. Ако политикът има съвест, няма да иска да гласува за някой от тези нелепи публични проекти, но страхът от излагане е далеч по-силен мотиватор от съвестта. Колкото до сътрудничеството му в компрометирането на негови колеги, тук действа психологическият момент: очерняйки другите, той самият вече не изглежда толкова черен. И тъй като резултатите от изборите в Япония зависят не от вота, а от достъпа до парите, Ямаото щедро финансира предизборната кампания на такива политици. Влиянието му е толкова голямо, че ако не си част от неговата мрежа, нямаш никакъв шанс да постигнеш каквото и да било.
— Щом е толкова всемогъщ, защо никога не съм чувал за него?
— Той не обича да се излага на показ. Жертвите му знаят само, че са обект на изнудване, но не знаят от кого. Повечето са убедени, че това е работа на някоя друга фракция в самата партия. Ямаото нарежда работите така, че дори ЛДП вярва, че управлява. Но зад властта стои по-висша власт.
Спомних си за докладите, които бях чел по повод конспиративните теории на Тацу.
— Но ти самият се интересуваш от корупцията в ЛДП, Тацу.
Той присви очи.
— Откъде знаеш?
— Това, че сме изгубили връзка, не означава, че не се интересувам от теб — усмихнах се аз.
— Да, вярно е, че следя корупцията в ЛДП — потвърди той след кратка пауза. — Това забавлява Ямаото. Той мисли, че му правя услуга. И би могло да бъде така, ако ме възприемаха на сериозно. Но само Ямаото решава кога корупцията да бъде съдебно преследвана.
Долових горчивина в гласа му и едва се сдържах да не се засмея — беше си все същото лукаво копеле, което помнех от Виетнам.
— Няма защо да се правиш на умряло куче. Истинската ти цел е Ямаото.
Той сви рамене.
— Сега разбирам защо ти е притрябвал дискът — продължих.
— Ти си знаел, че работя по въпроса, Рейн-сан. Защо не ми се обади?
— Имах причини.
— Какви?
— Мидори. Ако ти го бях дал, Ямаото щеше да си мисли, че не се е намерил, и да продължи да преследва Мидори. Публикацията беше единственият начин да я предпазя.
— Това ли е единствената причина да не ми се обадиш?
— Не се сещам за друга. А ти?
В отговор той се усмихна тъжно. Вървяхме мълчаливо минута-две, накрая попитах:
— Как Ямаото е завербувал Хилгър?
— Като му е предложил онова, към което всеки се стреми.
— А именно?
— Власт, какво друго! Как според теб Хилгър така бързо израсна в йерархията до шеф на токийската централа?
— Ямаото го е снабдявал с информация?
— Разбира се. Господин Хилгър бележи изумителни успехи във внедряването на свои агенти в Япония. И като шеф на централата има заслуга за някои особено полезни доклади за корупцията в японското правителство — а Ямаото е експерт по тази част.
— Господи, Тацу, твоята информираност направо ме плаши!
— Плашещото е колко малко полза съм извлякъл досега от тази информираност.
— Дали Хилгър знае, че му дърпат конците?
— Отначало е хранел илюзията, че той разработва Ямаото. И след като е разбрал, че е тъкмо обратното, какъв избор е имал? Да каже на ЦРУ, че агентите му са подставени, а докладите — изфабрикувани? Това би означавало край на кариерата му. Алтернативата е била далеч по-приятна — да работи за Ямаото, който ще му подава „информация“, за да продължи да жъне лаври. А Ямаото се сдобива със свой агент в ЦРУ.
„Хилгър е провокатор, помислих си с отвращение. Трябваше да се сетя.“
— Хилгър ми каза, че е разработвал Кавамура, който преди смъртта си е бил готов да даде диска на ЦРУ.
Тацу сви рамене.
— Кавамура ме изпързаля. Могъл е да направи същото и с ЦРУ. Не мога да кажа със сигурност, пък и вече не е важно.
— А Булфинч? — попитах. — Как Хилгър се е добрал до него?
— Следил го е до момента, в който си му дал диска. Булфинч беше лесна плячка, Рейн-сан.