Долових в гласа му лек упрек, че съм бил така неблагоразумен да дам диска на цивилен.
Няколко минути вървяхме мълчаливо. Тацу пръв наруши мълчанието:
— Рейн-сан, какво прави в Япония през цялото това време след последната ни среща?
Би било голяма грешка да допуснеш, че Тацу може да си говори ей така, колкото да се намира на приказка.
— Нищо ново — отвърнах. — Пак същата консултантска дейност.
— А именно?
— Помагам на няколко американски компании да влязат на японския пазар. Неща от този род.
— Интересно. И какви продукти внасят?
Едва ли се залъгваше, че с няколко подметнати мимоходом въпроса ще ме уличи. И консултантският ми бизнес, и клиентите ми бяха напълно реални, макар да не претендирах за първенство в своята област.
— Защо не погледнеш сайта ми? — попитах. — Там е пълно с отзиви на клиенти.
Той махна с ръка — жест, който разтълкувах като: „Не ми приказвай глупости!“
— Въпросът ми беше какво правиш още в Япония? Защо още си тук?
— Какво значение има, Тацу?
— Просто не разбирам. Затова питам.
Какво да му кажа? Исках войната да продължи. Акулата не спира да плува, иначе умира.
Но трябваше да призная сам на себе си, че не е само това. Понякога мразя живота си тук. След двайсет и пет години аз все още съм чужд и това ме озлобява.
— Тук си повече от двайсет години — тихо изрече той. — Може би е време да се върнеш у дома.
„Знае — помислих си, — или е на път да се досети.“
— Чудя се къде ли е това „у дома“ — казах.
— Ако останеш — замислено добави той, — има опасност да установим, че интересите ни се разминават.
— Тогава да не стигаме до такива изводи.
И отново същата тъжна усмивка.
— Можем да опитаме.
Отново тръгнахме под надвисналото небе. Внезапно ми хрумна нещо и спрях.
— Може би не всичко е загубено.
— Какво искаш да кажеш?
— Дискът. Може би ще успеем да си го върнем.
— Как?
— Той не може да се копира, нито да се изпраща по електронен път. И е кодиран. На Хилгър ще му трябват специалисти, за да го разкодират. Затова ще трябва да занесе диска на специалистите — или те да отидат при диска.
Трябваше му само секунда, преди да извади мобилния си телефон.
— Искам списък на длъжностните лица от САЩ, пристигащи в Япония — нареди отривисто той. — Особено на тези от АНС и ЦРУ. За цялата седмица и особено следващите пет дни. Веднага. Да, чакам.
Правителствата на САЩ и Япония осведомяват предварително другата страна за пътуванията на високопоставените си служители като част от споразумението за сигурност и сътрудничество в областта на разузнаването. Вероятността да има някакъв ефект от такава стъпка беше смътна, но все пак си струваше да се опита.
Пък и познавах Хилгър. Той беше по големите жестове. Щеше да представи диска за постижението на века в областта на разузнаването. И да го предаде лично, та да пожъне лаврите.
Изчакахме мълчаливо няколко минути, накрая Тацу каза:
— Да, да. Разбрах. Почакайте така.
Той притисна телефона до гърдите си и ме осведоми:
— Софтуерен криптограф от АНС и директорът на ЦРУ за Източна Азия. И двамата пристигат тази вечер на „Нарита“ с полет от Вашингтон. Не ми се вярва да е съвпадение. Хилгър ги е пришпорил в момента, в който се е добрал до диска.
— Къде ще отседнат? В посолството?
— Почакай. — Тацу вдигна телефона на ухото си. — Проверете искали ли са дипломатически ескорт и ако е така, докъде. Чакам.
А на мен обясни:
— Кейсацучо получава много молби за ескорт на американски правителствени служители. Тъй като нямат бюджет да плащат за коли под наем, използват ни нас под претекст за дипломатическа сигурност. За пръв път този техен навик не ме дразни.
Той Отново поднесе телефона към ухото си и зачакахме.
— Добре. Добре. Чакайте — изрече след минута-две и ме осведоми: — Военноморска база „Йокосука“. Четвъртък сутрин, от „Нарита Хилтън“.
— Значи са ни в ръцете.
Той ме изгледа мрачно.
— И как ще стане?
— Много лесно, спираш колата на Хилгър, вземаш му диска и го обявяваш за персона нон грата!
— Въз основа на какво? От прокуратурата ще искат да знаят.
— Откъде да знам? Ще кажеш, че информацията ти е от анонимен източник.
— Нещо не можем да се разберем. Това, което ми казваш, са слухове, а на мен ми трябват доказателства.
— По дяволите, Тацу! Откога си станал такъв бюрократ?
— Не е бюрокрация — сряза ме той и аз съжалих, че съм си позволил това избухване. — Трябва да се действа със законни средства. Това, което предлагаш, няма да свърши работа.
Усетих, че се изчервявам. Тацу винаги успяваше да ме накара да се почувствам като някакъв недодялан гайджин.