— Добре, щом не може по каналния ред, какво предлагаш?
— Мога да взема диска и да предпазя Мидори. Но ще трябва да те намеся и теб.
— Какво предлагаш?
— Ще наредя да спрат колата на Хилгър пред базата — може би под претекст, че искаме да огледаме колата за заложени експлозиви. Тук едно анонимно обаждане би свършило работа.
— Ясно.
Записах на ръката си телефонния номер, който той ми продиктува, като обърнах последните две цифри и извадих две от всяка.
— Един полицай задължително би помолил шофьора да свали стъклото, за да му обясни.
Кимнах.
— Това е номерът на пейджъра ми — казах и му го продиктувах. — Свържи се с мен, след като имаш достатъчно информация за придвижването на Хилгър. След номера изпиши три петици — така ще знам, че си ти. Ще ми трябва и малко екипировка. Заслепяваща граната.
Заслепяващите гранати са точно това, което можете да си представите — никакви шрапнели, само ярка светлина, и са предназначени не да убиват, а да дезориентират. Антитерористите ги използват да оглушат противника, преди да разбият вратата ида изпозастрелят лошите момчета.
Не се налагаше да му казвам за какво ми е заслепяващата граната.
— Как да ти я предам? — попита той.
— Постави я във фонтана в парка Хибия, Откъм страната на „Хибия-дори“. Ето така — нарисувах му на дланта си къде точно да сложи гранатата. — Свържи се с мен веднага, да не стои безстопанствена прекалено дълго.
— Добре.
— И още нещо — казах.
— Да?
— Предупреди хората си. Не искам някой да ме застреля по погрешка.
— Ще направя каквото мога.
— Повече от това. Става дума за задника ми.
— Става дума за задниците и на двама ни — поправи ме той. — Ако се провалиш, със сигурност ще има въпроси кой е наредил да се спре колата и под какъв предлог. Ако имам късмет, просто ще ме пенсионират без време. А иначе отивам в затвора.
Прав беше, макар че едва ли би предпочел да е на мое място, но сега не беше времето да спорим.
— Ти само спри колата — казах, — а аз ще се погрижа за останалото.
Той кимна, после се поклони официално.
— Късмет, Рейн-сан.
И се отдалечи в сгъстяващия се мрак.
22.
Обичам Токио през нощта. Сигурно е заради светлините — те оживяват нощния град повече от архитектурата, повече дори от шумовете и миризмите. Всичко блести — улиците, облени от неонови светлини, ярко осветените витрини, фаровете на хилядите минаващи коли. Но има и полумрак — тихи улички, осветени само от флуоресцентното сияние на някой самотен търговски автомат, прислонен до стената като уморен старец, чието единствено желание е да спре и да си поеме дъх, или от уличните лампи, толкова раздалечени, че минувачите потъват и сякаш се разтварят в мрака между тях.
Вървях по тъмните улички на Ебису към хотел „Империал“ в Хибия, където щях да отседна, докато свършеше всичко. Онова, което се канех да направя, засенчваше дори самоубийствените мисии в Камбоджа и последвалите местни конфликти. Чудех се дали поклонът на Тацу не беше един вид епитафия.
„Стига, оцелявал си и преди в мисии, за които си мислел, че са ти последни!“ — упрекнах се мислено, но спомените ме връхлетяха.
След онова безумие в Камбоджа работите в моята част потръгнаха зле. Дотогава убиването беше нещо абстрактно. Влизаш в престрелка, но без да виждаш противника, ориентираш се само по трасиращите куршуми. После може да откриеш кръв и мозък, понякога и цял труп. Случваше се и да чуем взрив на заложена недалеч мина, тогава знаехме, че сме светили маслото на някого. Но стореното в Ку Лай беше нещо друго. То ни зарази.
Знаех, че сме извършили нещо лошо, носи казвах: „Стига, това е война! Постоянно се случват такива работи.“ Някои от момчетата се затвориха в себе си. Чувството за вина уби желанието им да воюват. При Лудия Джейк — Джими — стана тъкмо обратното. За него войната стана всичко.
Той беше фанатично предан на своите монтаняри и те му отвръщаха със същото. Когато някой от тях загинеше в престрелка, Лудия Джейк лично съобщаваше вестта на старейшината на селото. По едно време престана да спи в нашите бараки и се пренесе при монтанярите. Изучи езика и обичаите им, участваше в церемониите и ритуалите им. Монтанярите вярваха в магията — всяко село си имаше свой шаман — и като човек, превърнал убиването в професия, Джейк се радваше на дълбоко страхопочитание сред тях.
Всичко това притесняваше началството, което не се ползваше с уважението на местните. Проблемът се изостри още повече, когато ни пратиха като подкрепление в Бу Доп на камбоджанската граница, защото Лудия Джейк щеше да е още по-близо до местното население.