Разочарован от правилника на командването и неспособността му да открие провокатора, който проваляше операциите ни, Джейк започна да предприема самостоятелни мисии срещу Виетконг в Камбоджа, използвайки Бу Доп като своя база. Монтанярите мразеха виетнамците, които от векове ги тъпчеха, и с радост следваха Лудия Джейк в смъртоносните му набези. Но нашите специални части бяха разпуснати и започна „виетнамизацията“, което означаваше, че ще оставим виетнамците да воюват, за да можем ние да се оттеглим. Командването му нареди да приключи с камбоджанските операции, но Джейк отказа с довода, че просто защитава своите села.
Командването му заповяда да се върне в Сайгон. Джейк не реагира. Пратиха отряд да го прибере, но отрядът не се върна. Ако бяха избити и главите им набучени на колове, всичко щеше да е ясно, но така? Дали не се бяха присъединили към Лудия Джейк? Или пък магията му беше толкова силна, че ги беше разтворил във въздуха?
Тогава му спряха доставките. Никакви оръжия и боеприпаси. Но Джейк не се отказа. Началството смяташе, че продава мак, за да финансира операциите си. Той стоеше в центъра на собствената си вселена. Имаше най-ефективната, фанатично предана частна армия.
Командването знаеше за нас с Джими — всеки от нас имаше досие. Един ден ме повикаха.
— Трябва да се добереш до него — казаха ми. — Той продава опиум и предприема набези в Камбоджа, без да е упълномощен. Вече е неконтролируем. Ако се разчуе, гафът ще е грандиозен.
— Не мисля, че ще мога да го измъкна — възразих аз. — Той не слуша никого.
— Не казахме „да го измъкнеш“. Казахме „да се добереш до него“.
Бяха трима — двама от командването и един от ЦРУ. Поклатих глава. Онзи от ЦРУ каза:
— Направи каквото искаме от теб и се връщаш у дома.
— Ще се върна, когато се върна — озъбих се, но се поколебах.
Той сви рамене.
— Имаме две възможности. Едната е да покрием с бомбен килим всяко село в Бу Доп. Това са към хиляда наши съмишленици, плюс Къхуун. Просто ще изравним всичко със земята. Никакъв проблем. Втората възможност е ти да направиш каквото трябва и да спасиш всички тези хора. Това значи да излетиш още утре. Лично аз пет пари не давам какво ще избереш.
Той се обърна и излезе от стаята.
Казах им, че съм съгласен. Така или иначе щяха да го очистят. Дори и да не го направеха, аз виждах в какво се е превърнал. Не беше първият, но беше най-лош от всички. От онези, които откриват, че убийството им иде отръки. Какво щеше да каже на хората? Щеше ли да го напише в автобиографията си? „Деветнадесет потвърдени убийства. Голяма колекция от човешки уши. Командвал частна армия.“ С такъв опит никога не можеш да се върнеш в нормалния живот. Белязан си завинаги и няма връщане назад.
Отидох там и казах на монтанярите, че искам да видя Лудия Джейк. Те ме познаваха от общите ни мисии и ме заведоха при него. Нямах оръжие.
— Здрасти, Джими! — казах. — Отдавна не сме се виждали.
— Джон-Джон! — поздрави ме той. Винаги ме наричаше така. — Дошъл си да се присъединиш към мен ли? Крайно време е. Ние сме единствената сила в тая скапана война, от която виетконгците наистина се боят. Не се налага да воюваме с вързани ръце, както ни принуждаваха нашите некадърни политици.
Поговорихме доста, докато стигнем до главното. Когато му съобщих за какво съм дошъл, вече беше нощ.
— Знаех си, че ще се стигне дотам — каза той. — Нищо не мога да сторя. Рано или късно щяха да го направят.
— Какво мислиш да предприемеш?
— Не знам. Но не мога да превърна монтанярите в заложници. Дори и да го направя, скапаняците ще ги бомбардират.
— Защо просто не се предадеш?
Той ме погледна насмешливо.
— Защото не се виждам в затвора, Джон. Не и след хубавия живот тук.
— Да, имаш проблем. Направо не знам какво да ти кажа.
Той кимна и след малко попита:
— От теб се иска да ме убиеш, нали?
— Да — признах.
— Направи го тогава.
Не отговорих.
— Нямам изход. Ако това не стане, те ще изтребят хората ми. И по-добре да си ти, отколкото някой непознат да ни напуска бомбите от десет километра височина. Ти си мой кръвен брат, човече.
Продължавах да мълча.
— Обичам тези хора — каза той. — Наистина ги обичам. Знаеш ли колко от тях умряха за мен? Защото знаят, че и аз съм готов да умра за тях.
Това не бяха само думи. Един цивилен не би могъл да разбере доверието и любовта, които се раждат в битката.
— Моите монтаняри няма да ти ръкопляскат. Те наистина ме обичат, тия шантави копелета! Мислят, че съм омагьосан. Но ти си доста плъзгав. Ще се измъкнеш.
— Искам просто да си ида у дома — казах.