Той се изсмя.
— За нас няма дом, Джон. Не и след онова, което направихме. Така не става. — Джейк се пресегна и ми подаде пистолет. — Не се тревожи за мен. Спаси моите монтаняри.
Спомних си за вербувача — онзи, който ни даде двайсет долара, за да платим на жената, представила се за наша майка.
— Спаси моите монтаняри — повтори Джими.
Спомних си и думите на Диърдри: „Моля те, грижи се за Джими!“
Той се пресегна за оръжието си — автоматична винтовка КАР-15, версия на прословутата М-16, но със скъсена цев, и постави пълнителя.
— Хайде, Джон. Няма да те моля дълго.
Спомних си как ми подаде ръка, след като никой от двамата не успя да победи другия, и ми каза:
— Бива си те. Как се казваш?
— Джон Рейн, педал! — отговорих аз и пак се сбихме.
Дулото вече гледаше към мен.
— Последен шанс — каза Джими. — Последен.
Вдигнах светкавично пистолета и натиснах два пъти спусъка. Двата патрона минаха през гърдите му и излязоха през гърба. Джими беше мъртъв още преди да се сгромоляса на пода.
В колибата тутакси нахълтаха двама монтаняри, но аз вече бях взел автомата. С един откос ги повалих и побягнах.
Охраната им беше организирана така, че да отблъсне нападение отвън, но не беше пригодена да спре някого, който бяга от селото. Пък и смъртта на Джими ги беше зашеметила.
Докато бягах, бях засегнат в гърба от шрапнел. Раната беше незначителна, но в базата ми казаха:
— Късметлия си, редник. Отиваш си у дома.
Качиха ме на самолета и след седемдесет и два часа бях в Драйдън.
Тялото пристигна два дни по-късно. На погребението родителите на Джими плачеха, плачеше и Диърдри.
— Господи, Джон, знаех си, че няма да се върне! Знаех си! — ридаеше тя.
Всички искаха да знаят как е умрял Джими. Казах им, че е загинал в престрелка и че това е всичко, което знам. Някъде близо до границата.
След още един ден си тръгнах. Не се сбогувах с никого. Джими беше прав — за нас нямаше дом след онова, което бяхме сторили. „Каква прошка, щом си вкусил от знание като това?“, беше написал един поет.
Казвах си, че това е карма, че колелото на вселената се върти. Много отдавна бях убил брата на момичето си. Сега бях премахнал един човек, но се бях забъркал с дъщеря му. Ако се беше случило на друг, щеше да ми се стори смешно.
Преди срещата с Тацу се бях обадил в „Империал“ да си направя резервация. Бях скрил там някои неща, които можеха да ми потрябват — два костюма, документи, валута, оръжие. В хотела си мислят, че съм японски емигрант, който често се връща в Япония, а аз им плащам, за да пазят вещите ми, вместо всеки път да ги разнасям със себе си. От време на време дори отсядам там, та да поддържам легендата.
„Империал“ е в центъра и има невероятен бар. И, което е по-важното, достатъчно голям е, за да осигури на посетителя анонимността на любовен хотел.
Тъкмо бях стигнал станция Хибия, когато пейджърът ми избръмча. Погледнах дисплея. Номерът ми беше непознат, но следваха три петици. Беше Тацу.
Намерих телефон и набрах номера. От другата страна вдигнаха още при първото иззвъняване.
— Сигурна ли е линията? — попита Тацу.
— Сигурна.
— Двамата гости тръгват от „Нарита“ точно в девет сутринта. Оттам имат деветнайсет минути път. Нашият човек обаче може да отиде по-рано, така че трябва да си заел позиция.
— Добре. А пакетът?
— Сега го поставят. След един час можеш да го прибереш.
— Ясно.
— Късмет! — каза той и затвори.
Пъхнах отново картата и набрах номера, който Тацу ми беше дал в Ебису. С преправен глас съобщих на човека отсреща, че под дипломатическата кола, която утре ще посети военноморската база „Йокосука“, е заложена бомба. Това ми гарантираше, че ще има забавяне на караулката.
Преди срещата с Тацу се бях изкъпал у Хари, но когато се появих в хотела, имах доста неугледен вид. Като че никой не забеляза мокрия ми ръкав — малко преди това бях измъкнал бомбата на Тацу от фонтана, — пък и всички си мислеха, че идвам от източния бряг на Щатите. Какво ли не се случва на дълъг път. Служителят на рецепцията се засмя, когато му казах, че вече съм стар за такива авантюри.
Вещите ми ме чакаха в стаята. Костюмите и ризите бяха грижливо изгладени и окачени в гардероба. Заключих вратата и прегледах куфара с двойно дъно. Моят глок си беше на мястото. Отворих несесера, извадих от фалшивия флакон за дезодорант няколко патрона и заредих пистолета, после го пъхнах под дюшека.
В девет телефонът иззвъня. Познах гласа на Мидори и й казах номера на стаята.
Минута по-късно на вратата тихо се почука. Погледнах през шпионката. Беше тя. Пуснах я да влезе и заключих след нея. Когато се обърнах, тя разглеждаше стаята.