— Май беше време да отседнем и на такова място — гласеше заключението от огледа. — Любовните хотели взеха да ми омръзват.
— Но си имат и своите предимства — казах аз и обвих ръце около нея.
Поръчахме си от менюто на рум сървиса сашими и греяно саке. Докато чакахме вечерята, аз й разказах за срещата си с Тацу и й съобщих за смъртта на Булфинч.
Донесоха ни храната, а когато келнерът си тръгна, тя вдигна поглед към мен.
— Искам да те питам нещо… Нещо глупаво. Може ли?
Стомахът ми се сви от този толкова невинен поглед.
— Разбира се.
— Мислех си за тези хора. Те убиха Булфинч. Опитаха се да убият и нас с теб. Може би са искали да убият и баща ми. Мислиш ли… че наистина е получил инфаркт?
Налях саке от керамичната каничка в двете малки чашки и се загледах в излизащата пара. Ръцете ми не трепереха издайнически.
— Въпросът ти не е глупав. Човек може да бъде убит така, че да изглежда като нещастен случай или естествена смърт. И съм съгласен с теб, след всичко, което знаем, че сигурно са искали да го премахнат.
— Той се боеше, че ще го убият. Каза ми го.
— Да.
Пръстите й барабаняха по масата, сякаш удряха по клавишите на невидимо пиано. Очите й искряха гневно.
— Мисля, че са го убили — заяви тя.
Няма дом за нас, Джон. Не и след онова, което направихме.
— Може и да си права — казах.
Дали се досещаше? Или умът й отказваше да приеме онова, което интуицията й нашепваше?
— Важното е, че баща ти беше смел човек — подех. — И както и да е умрял, смъртта му не бива да се окаже безсмислена. Затова трябва да взема диска. Да довърша започнатото от него. Аз… — и аз самият не бях сигурен какво точно ще кажа. — Трябва да го направя. Имам нужда да го направя.
Чувствата се отразяваха върху лицето й като сенките на преминаващи облаци.
— Не искам да го правиш. Прекалено опасно е.
— Не толкова, колкото изглежда. Моят приятел ще се погрижи полицаите там да знаят какво става, така че никой няма да ме застреля — поне така се надявах.
— А онези от ЦРУ? Можеш ли да гарантираш за тях?
Замислих се. Тацу вероятно вече си беше направил сметката, че ако ме застрелят, ще може да използва това като предлог да претърси колата за оръжие и да вземе диска. Той беше практичен мъж.
— Никой няма да ме застреля. Както съм го замислил, докато разберат какво става, всичко ще е свършило.
— Чувала съм, че във войната никога нищо не върви по план.
Засмях се.
— Така е. И ако не бях такъв добър импровизатор, сега нямаше да съм жив. Във всеки случай, нямаме друга възможност. Ямаото не знае, че дискът е у Хилгър, и ще продължи да те преследва, ако не си го вземем обратно. Мен също.
Няколко минути се хранехме мълчаливо. Най-сетне Мидори наруши мълчанието.
— Звучи разумно, но ме побиват тръпки — в гласа й прозвуча горчивина.
Искаше ми се да й кажа, че с времето свикваш с нещата, от които те побиват тръпки, но премълчах.
Тя се изправи и се приближи до прозореца. Силуетът й се очертаваше на фона на неоновото сияние отвън. Станах и пристъпих към нея, достатъчно близо, за да усетя чистия аромат на косите й. Бавно вдигнах ръце и пръстите ми докоснаха раменете й и се плъзнаха надолу. Когато дланите ми стигнаха бедрата й, тя намери ръцете ми и ги сложи върху корема си. Още мъничко време, само още мъничко, мислех си, докато целувах ухото и шията й. Още малко време в този безличен хотел, където можехме да забравим миналото и всичко онова, което скоро щеше да сложи край на крехката ми връзка с тази жена.
Тя се обърна и ме целуна, най-напред нежно, после по-настойчиво. Ръцете й галеха лицето ми, после се плъзнаха под ризата ми и от докосването й топлината се разля по цялото ми тяло като вълна.
Паднахме върху леглото и трескаво започнахме да смъкваме дрехите си, захвърляйки ги на пода. Гърбът й беше извит като дъга и аз целувах гърдите и корема й.
— Сега, искам те сега! — прошепна тя.
Когато проникнах в нея, тя издаде стон, тих като полъх на вятъра. Движехме се в опиянение, което ме караше да забравя къде свършва тялото ми и къде започва нейното. Краят беше като експлозия, която ни разтърси до дъно.
Лежахме прегърнати, със сплетени тела, изтощени като след битка, в която никой не бе успял да нанесе окончателния удар.
— Сугой — промълви тя. — Какво са сложили в това саке?
Усмихнах се.
— Искаш ли още една бутилка?
— Искам много — сънено промърмори тя.
Това бяха последните изречени думи, преди да потънем в сън. Сън, необезпокояван от спомените и почти непомрачен от опасенията за онова, което идваше.