23.
Станах по тъмно и се загледах през прозореца в блещукащите светлини на огромния град, който полека се събуждаше и се протягаше сънено. Мидори още спеше.
Изкъпах се и облякох един от костюмите, които държах в хотела, с бяла риза и консервативна синя връзка към него. Мидори се беше събудила и ме гледаше, седнала на ръба на леглото.
— Харесваш ми в костюм — каза тя. — Изглеждаш добре.
— Обикновен чиновник, тръгнал на работа — опитах се да разведря атмосферата.
Пъхнах пистолета в специално пригодения кобур на кръста си, където гънките на сакото щяха да го скриват, и нагласих бомбата под мишницата си. Размърдах ръка и гранатата се плъзна по ръкава в дланта ми. Удовлетворен я върнах на мястото й.
Завъртях глава и чух как прешлените на врата ми изпукаха.
— Трябва да тръгвам. Ще се върна по някое време довечера. Ще ме чакаш ли?
Тя кимна със застинало лице.
— Тук съм. Само се върни.
— Ще се върна.
Взех куфарчето и излязох.
Утрото беше ясно и свежо — нещо рядко за Токио. Обичах такива утрини. Докато минавах през парка Хибия, видях грамофончета — асагао — неправдоподобно цъфнали под студените пръски на един от фонтаните. Те бяха летни цветя и ми се сториха тъжни, сякаш знаеха, че есенният студ скоро ще ги погуби.
На станция Токио си купих билет до Шинбаши, където се прехвърлих на линията Йокосука. Купих си двупосочен билет, макар че еднопосочният би бил достатъчен, но всички войници са суеверни, както обичаше да казва Лудия Джейк, а навикът умира бавно.
Качих се на влака в 7.00, който напусна станцията четири минути по-късно, точно по разписание. След още седемдесет и четири минути пристигнах на станция Йокосука. От другата страна на залива се намираше военноморската база. Намерих си телефонен автомат и си дадох вид, че звъня, докато останалите пътници се изтеглят.
От станцията тръгнах по панорамната улица, следваща дъгата на залива. Студеният вятър, блъскащ в лицето ми, миришеше на сол и водорасли. Небето беше мрачно, за разлика от това над Токио. „Прекалено хубаво, за да трае дълго“, помислих си.
Заливът беше също така сив и зловещ като небето. Не знам защо, но ми напомни за Йокохама, където преди цяла вечност майка ми ме водеше в неделя сутрин. Тя ходеше там на църква и намерението й беше да ме възпита като католик. Тогава слизахме на станция Шибуя, а пътуването траеше цял час. Сега разстоянието се изминава за двайсет минути.
Спомних си дългите пътувания с влак, когато майка ми ме хващаше за ръка и буквално ме отвеждаше по-далеч от недоволството на баща ми заради въздействието на този примитивен западняшки ритуал върху впечатлителния му син. Църквата имаше коварно очарование — миризмата на дърво, стара хартия и плюшени възглавници, твърдите скамейки, сияещите ангели на витражите, зловещото кънтене на литургията, сладникавият вкус на причастието, и всичко това катализирано от зараждащото се усещане, че тази благодат стига до мен през прозорец, който баща ми, другата половина от културното ми наследство, предпочита да държи затворен.
Хората обичат да казват, че западната култура се гради върху чувството за вина, докато в Япония в основата й е срамът и главната разлика е, че първата предполага вътрешно преживяване, а втората — наличие на група.
Но аз, като глашатай на тези два свята, мога да ви кажа, че разликата не е чак толкова голяма. Вината се появява, когато няма група, пред която да се срамуваме. Съжаленията, ужасът, жестоките угризения — ако групата не дава пет пари за всичко това, тогава си измисляме Бог, на когото не му е все едно. Бог, на когото лесно могат да бъдат замазани очите с добрите дела или поне с желанието за такива на разкаялия се грешник.
Чух скърцане на гуми върху чакъла и се обърнах към паркинга точно навреме, за да видя как първата от трите черни коли заковава на няколко метра от мен. Задните врати се отвориха и от всяка изскочи по един мъж. Всичките чужденци, Хилгър, помислих си.
Другите две коли спряха отляво и отдясно на първата. Бях обкръжен от всички страни — зад гърба ми беше заливът. От колите изскочиха още мъже с берети в ръце.
— Качвай се! — изръмжа единият и ми посочи първата кола с пистолета.
— Хич и не мисля — казах безизразно. Ако ще ме убиват, поне ще ги накарам да го направят тук.
Шестимата ме бяха обкръжили в широка дъга. Ако се приближаха още малко, можех да опитам да си пробия път през някой от крайните, а останалите нямаше да стрелят от страх да не улучат своя човек. Те обаче бяха дисциплинирани и не се поддадоха на изкушението да се приближат. Може би ги бяха осведомили колко е опасно да са близо до мен.
Един от тях бръкна под сакото си и извади тейзър — електрошоков пистолет. Което означаваше, че искат не да ме убият, а да ме заловят. Понечих да се хвърля върху най-близкия от противниците си, но бях закъснял. Чух пукота на тейзъра, изстрелващ двойния си електрически заряд, и усетих убождане в бедрото. Електричеството разтърси цялото ми тяло. Свлякох се безпомощно на земята. Крайниците не ми се подчиняваха. Усетих, че ме обискират за оръжие и вадят пистолета ми от кобура. Чаках обискът да продължи, но това не стана. Сигурно бяха доволни, че са намерили оръжието ми, и не сметнаха за нужно да търсят повече — аматьорска грешка, която спаси гранатата.