Той зачака да отговоря, но аз мълчах.
— Има ли истина в това, което казвам?
— Да — признах. Мислех си за Лудия Джейк.
— Ти си самурай, Рейн-сан. Но самураят трябва да има господар. Самураят и господарят са като Ин и Ян. Единият не може без другия.
— Какво се опитваш да ми кажеш, Тацу?
— Битката ми с онова, което задушава Япония, далеч не е свършила. И дискът е важно оръжие в тази битка, но не е достатъчно. Имам нужда от теб.
— Ти не разбираш, Тацу. Не можеш да смениш господаря си просто ей така! Белезите са твърде дълбоки.
— А каква друга възможност имаш?
— Сам да си бъда господар. Както досега.
Той махна с ръка, сякаш отпъждаше муха.
— Не е възможно, човек не е устроен така. То е като да вярваш, че размножаването става чрез мастурбация.
Този груб език му беше дотолкова неприсъщ, че се засмях.
— Не знам, Тацу. Не знам дали мога да ти имам доверие. Ти си манипулатор. Виж само какво си правил, докато аз бях в затвора.
— Дали съм манипулатор и дали можеш да ми имаш доверие, са две различни неща — заяви той с типично японско дълбокомислие.
— Ще си помисля — казах.
— Точно това искам.
— Сега ме пусни да си вървя.
Той ми посочи вратата с широк жест.
— Свободен си да си вървиш от мига, в който влязох.
— Да беше казал по-рано — подсмихнах се. — Можехме да проведем този разговор на чаша кафе.
25.
Не бързах да се срещна отново с Тацу. Най-напред трябваше да уредя някои неща. На първо място Хари. Той беше влязъл в системата на Кейсацучо същия ден, когато причаках Хилгър пред базата „Йокосука“, и знаеше, че съм арестуван. Няколко дни по-късно всички данни за мен били заличени от архива.
— Когато видях, че данните са изтрити — каза той, — реших, че са те „заличили“ и теб. Мислех те за мъртъв.
— Такава е целта на занятието — да ме мислят за мъртъв.
— Защо?
— Защото от Кейсацучо искат да им помогна за някои неща.
— Затова ли те пуснаха?
— Танто за танто, Хари.
Разказах му за Мидори.
— Може пък да е за добро — каза той.
Знаех, че е сглобил мозайката. Но каква полза да си го казваме?
— Какво ще правиш сега? — попита Хари.
— Още не съм решил.
— Ако ти потрябва добър хакер, знаеш къде да ме намериш.
— Не знам, Хари. Тая музикална решетка доста те поизпоти. А от Кейсацучо я разгадаха за нула време.
— Те имат достъп до суперкомпютрите на университетите! — възмути се той, но видя усмивката ми. — Много смешно!
— Ще ти се обадя — казах. — Но мисля първо да си взема малък отпуск.
Отлетях за окръг Вашингтон, където според Тацу беше заминал Хилгър. „Пенсионирането“ му щеше да отнеме няколко дни, дори седмици, така че той трябваше да остане в района на Ленгли.
Мислех, че лесно ще го открия, като звъня на всички хотели в околността. Започнах от центъра и разширявах постепенно обсега, но никъде не бяха чували за гост на име Уилям Хилгър. Може да беше отседнал някъде под чуждо име, опасявайки се, че ще го търся.
После се сетих за колата. Започнах да звъня на всички агенции за коли под наем, общо осемстотин на брой. Представях се за Уилям Хилгър и твърдях, че искам да удължа договора си. В „Херц“ ми провървя. Служителят беше така любезен да ми каже номера на колата, след като го осведомих, че искам да си направя допълнителна застраховка. Очаквах да ме попита защо просто не погледна ключовете, но той не прояви любопитство. Сега ми оставаше само да проверя базата данни на службата за автомобилен транспорт. Открих, че Хилгър кара бял „Форд Таурус“.
Тази нощ обиколих паркингите на всички по-големи хотели в околността, като спирах да проверя номера на всяка отговаряща на описанието кола. Към два през нощта открих колата на Хилгър в подземния гараж на „Риц Карлтън“. Оттам се отбих до съседния „Мариот“ и свалих номерата на една паркирана кола, които поставих на взетия си под наем микробус. Подменените номера и леката маскировка, която бях използвал, бяха достатъчни да заблудят всеки нежелан свидетел или камерите на охраната.
Върнах се в „Риц“. Местата от двете страни на форда бяха заети, но зад него имаше свободно място. Така или иначе беше по-добре да не спирам точно до него. В моя свят човек става подозрителен към всеки детайл. Аз самият не бих се чувствал много спокоен, ако в съседство с колата ми е паркиран микробус, при това със затъмнено задно стъкло.
Проверих екипировката си — електрошоков пистолет „Тъндър Бластър“, гарантиращ дезориентация и загуба на съзнанието до пет секунди, розово гумено топче „Супербол“, каквото може да се купи във всяка дрогерия за осемдесет и девет цента, и преносим дефибрилатор от рода на онези, които някои авиокомпании вече използват за първа помощ, значително по-скъп от топчето.