Спуснах облегалката назад и се отпуснах на седалката. Бях готов да се обзаложа, че по някое време сутринта Хилгър ще тръгне към централата на ЦРУ, а дотогава оставаха само няколко часа.
Към шест и половина, малко преди да съмне, станах и се изпиках в някакви храсти, посадени в сандъчета в дъното на гаража. Направих си набързо гимнастика за разкършване и се върнах в микробуса, където закусих със студено кафе и пиле, останали от вечерта. Такива са кулинарните наслади на хората, чакащи в засада.
Хилгър се появи след около час. Видях го да слиза от асансьора и да тръгва право срещу мен. Беше облечен в сив костюм, бяла риза и черна връзка. Типичен държавен чиновник от висшата администрация.
Видя ми се разсеян. Това личеше от изражението и походката му и най-вече от обстоятелството, че забрави да се огледа наоколо. Какъв срам, такова безгрижие от страна на един разузнавач, и то на място, криещо постоянна заплаха от престъпления, каквото е гаражът!
Сложих си ръкавиците и натиснах спусъка на електрошоковия пистолет. От него с пукане се посипаха синкави искри. Бях готов.
Огледах гаража. Не се виждаше жива душа, освен Хилгър, който заобиколи колата и отвори предната врата. Преди да се качи, той спря да си свали сакото и аз си помислих: „Това е добре, погребалният ти костюм не бива да е омачкан!“ Изчаках го да изхлузи сакото от раменете си, за да се появя в момента, когато е най-уязвим. Отворих вратата и тръгнах към него. Той чу шума и вдигна глава, но не успя да направи нищо, освен да отвори уста от изумление. Вече бях до него и тиках шоковия пистолет в корема му, като в същото време го държах с другата ръка за гърлото.
Трябваха ми няколко секунди да го завлека в микробуса и да затворя вратата зад нас. Стоварих го на широката задна седалка и го смушках още веднъж с пистолета, за да съм сигурен, че няма да се свести без време.
Останалото не ми отне много време. Вързах го с двата колана през корема и гърдите. По-трудната част беше да разкопчая ризата му и да махна връзката, та да мога да прикрепя пластинките към гърдите му. Гелът нямаше да позволи по кожата му да останат червени следи от изгаряне.
Нагласях втората пластинка, когато той отвори очи, погледна надолу към гърдите си и после се вторачи в мен.
— Ча… ча…
— Да чакам ли? — попитах.
Той изгрухтя нещо, вероятно потвърждение.
— Извинявай, нямам време — казах и закрепих с лейкопласта втората пластинка.
Той понечи да каже нещо и аз напъхах гуменото топче в устата му. Не исках да си прехапе езика от шока — това би изглеждало подозрително.
Отдръпнах се малко настрана, за да съм сигурен, че по време на шока няма да имам контакт с него. Той ме гледаше с широко отворени очи.
Натиснах копчето. Тялото му подскочи, а главата му се изви назад, но коланите и облегалката не му позволиха да се нарани. Напоследък колите са изумително сигурни.
Изчаках около минута и проверих пулса му, за да се уверя, че е свършил. Удовлетворен, извадих топчето от устата му и махнах пластините, избърсах гела със спирт и оправих дрехите му. Надникнах в мъртвите му очи и с изненада установих, че не изпитвам почти нищо. Може би донякъде облекчение, но това беше всичко.
Отключих форда и пъхнах ключа в стартера. Огледах още веднъж гаража. От асансьора слезе някаква жена в делови костюм. Изчаках я да се качи на колата си и да потегли.
Измъкнах тялото от микробуса, завлякох го до колата и го тръшнах на шофьорското място. Затворих вратата и спрях за миг да огледам работата си.
„Това е за Джими — помислих си. — И за Ку Лай. Всички те чакат в пъкъла.“
Мен също. Чудех се дали биха се задоволили само с Хилгър. Хвърлих му последен поглед и се качих в микробуса.
26.
Трябваше да спра на още едно място. Манхатън, Седмо авеню. „Вилидж Вангард“. Бях погледнал сайта на „Вангард“ и знаех, че триото на Мидори Кавамура ще свири в клуба от първия вторник на ноември до края на седмицата. Обадих се и направих резервация за един часа в петък вечер.
Отседнах в грандхотел „Сохо“ на Западен Бродуей под името Уатанабе — често срещана японска фамилия. Имах достатъчно време да се изкъпя, да поспя два-три часа и да си поръчам вечеря.
От хотела до „Вангард“ имаше около миля. Извървях я пеша въпреки студеното време и в дванайсет и трийсет и пет си взех билета. Продължих разходката си, за да избегна риска от случайна среща с Мидори или някой от триото. Точно в един заех мястото си на една от малките кръгли масички в дъното. Мидори вече беше на пианото, облечена в черно — също като първия път, когато я видях. Имаше нещо вълнуващо и печално в това да я гледам отдалеч, тайно, и да съзнавам, че и тя сигурно изпитва същата болка като мен. Беше красива и от тази красота сърцето ми се свиваше.