Светлините угаснаха и разговорите постепенно утихнаха. Мидори вдигна ръце и пианото оживя под пръстите й. Свиреше гневно, със страст, а аз я гледах и се опитвах да запечатам образа й в паметта си, начина, по който движеше пръсти и извиваше тялото си, изражението на лицето й. Щях да слушам музиката й винаги, но никога повече нямаше да я видя.
Харесваше ми как гневът отстъпваше място на дълбока, кротка печал. Но тази нощ в музиката й нямаше примирение, нито кротост. Беше яростна и сурова, дори мрачна, но не и смирена. Гледах и слушах и се опитвах да намеря утеха в мисълта, че случилото се между нас сега е част от нейната музика.
Спомних си за Тацу. Имаше право да каже на Мидори, че съм мъртъв. Рано или късно тя щеше да разбере истината. Беше прав и за това, че тя няма да тъгува дълго за мен. Беше млада и талантлива, чакаше я блестяща кариера. Когато познаваш някого отскоро, колкото и да са силни чувствата, смъртта му идва като потрес, но той не трае дълго. Животът му не е така тясно преплетен с твоя, че разривът да остави дълбока следа. Невероятно е колко бързо преодоляваме болката, как преживяното се отдалечава и се размива във времето, сякаш никога не е било.
Изпълнението й продължи час. Когато прозвучаха последните акорди, станах и си тръгнах през задния вход. Спрях за миг под тъмното небе, в което не се виждаше нито една звезда, затворих очи и поех дълбоко нощния въздух на Манхатън, толкова чужд и все пак напомнящ за един отдавна отминал живот, споменът за който още ме вълнуваше.
— Извинете! — прозвуча зад мен женски глас.
Мидори! Обърнах се, но беше гардеробиерката.
— Забравихте си шапката.
Бях я сложил на съседния стол и после бях забравил за нея.
Взех шапката и си тръгнах, без да кажа дума.
Мидори. Имаше мигове с нея, когато забравях какво съм правил, в какво съм се превърнал. Но те не можеха да траят дълго. Аз съм продукт на всичко онова, което съм вършил, и след всеки сън, колкото и блажен да е, винаги ще идва пробуждането.
Не беше нужно да се отричам от себе си — трябваше да намеря начин да впрегна способностите си в нещо полезно. За пръв път в живота си. Може би с Тацу. Но за това щях да мисля тепърва.
Мидори. Музиката й още звучи в мен. Вкопчвам се в мелодията, за да не й позволя да се изплъзне, но тя е неуловима и се стапя в мрака като следа от трасиращ снаряд.
Понякога се улавям, че изричам на глас името й. Харесва ми вкусът му, тънък, но достатъчно осезаем, за да даде плът на спомените ми. Изричам го няколко пъти последователно, като заклинание или молитва.
„Дали още се сеща понякога за теб?“ — питам се често.
„Едва ли“ — следва неизбежният отговор.
Няма значение. Важното е, че я има някъде, и аз ще продължавам да я слушам от сянката както преди. И винаги ще бъде така.
Бележка на автора
В тази книга съм описал Токио възможно най-точно, само с две изключения. Жителите на града, които познават Шибуя, знаят, че плод-зеленчукът на Хагашимура не е в средата на „Догензака“. Всъщност се намира много по-близо до станцията. А онези, които търсят бар „Сатох“ в Омотесан-до, ще открият множество приятни барове за уиски в района, но истинският е в Миякоима-ку, Осака. Той е най-добрият в Япония и си струва пътуването.