Той ме погледна и устните му започнаха да се извиват в усмивка.
— Да, вярно е. Много играчи, много пари.
— Много възможности за… усложнения.
Усмивката му стана още по-широка.
— И алчни хора.
— Точно така — потвърдих. — Колко печели годишно един телохранител? Не много, казвам ти. Прекарва цялото си време с Белгази, охранява хотелските му апартаменти, после се връща в собствената си стаичка — това е все едно да гледаш предаване за богати и прочути хора в бордей. Обзема го негодувание, завижда. Става…
— Става алчен. И междувременно научава плановете на Белгази — с кого се среща, къде и кога.
— Може би дори… колко? — предположих, леко повдигайки вежди.
Канезаки кимна.
— Да, може да научи и това.
— Той е бодигард, придружава Белгази навсякъде, включително в пътуванията му до девети терминал на Квай Чунг. И когато се извършва плащането…
— Той застрелва Белгази, може би още няколко души, грабва парите и офейква.
— Виждаш ли? Напоследък не можеш да вярваш на никого, даже на собствените си телохранители. Така бодигардът и парите изчезват. Очевидно е какво се е случило и кой го е извършил. Няма да има неудобни въпроси към никой друг.
— Какво става с бодигарда?
Свих рамене.
— Съмнявам се, че после ще го открият. Предполагам, че просто ще… изчезне.
— А парите?
Усмихнах се.
— Съмнявам се, че ще открият и тях.
Той поклати глава.
— Измамно копеле.
— Благодаря.
— Не го казах като комплимент.
— И какво от това? Ако се случи точно така, както го описах, това достатъчно естествено ли е за нашите цели?
Канезаки помълча, после каза:
— Уговорката ни беше друга.
Затворих очи за момент. Негови инстинктивни пазарлъци малко започваха да ми писват.
— Не сме се уговаряли и да ни предават собствените ти хора — отговорих. Чувствах се като продавач на килими. — При създалите се обстоятелства би трябвало да ти взема двойно по-голяма цена. Всъщност мисля, че ще го направя.
— Добре, разбирам какво искаш да кажеш.
— Значи се договорихме? Това, което ти предложих, достатъчно естествено ли е?
Канезаки замълча за миг, после кимна.
— Достатъчно.
Все още изпитвах известни съмнения за Докс, за ролята му в тази история. За това кой е НОП. Ала знаех, че вече не мога да стигна до Белгази сам. Дилайла имаше право. За да изпълня задачата си, се нуждаех от помощ, а нямаше към кого друг да се обърна. Не можех и просто да се откажа. Белгази имаше прекалено много основания да ме преследва, докато не се увери, че завинаги съм изчезнал.
А и близостта с Докс щеше да ми даде възможност да го изпитам и може би непряко да отговори на въпросите ми. Ако забележех нещо, което не ми харесва, винаги можех да прекратя операцията, отново да анализирам положението и да измисля нов план.
Обадих му се по мобифона.
— Ало — отговори той и ми стана странно приятно да чуя екливия му глас. Чист е, помислих си и навярно наистина беше така.
— Още ли си наоколо? — попитах.
Последва пауза, през която си го представих как се хили. Чух го да отвръща:
— Зависи какво имаш предвид под „наоколо“. Пак съм в района, ако това искаш да кажеш.
— Кога можеш да се върнеш на същото място, на което се срещнахме миналия път?
Нова пауза.
— Мога да бъда там утре, ако имаш нужда от мен.
— Имам. По същото време като миналия път?
— Дотогава.
Затворих и по навик избърсах слушалката. После отидох в едно интернет кафе, за да проуча въпроса с контейнерните пратки в Хонконг.
На другата сутрин взех самолет за Хонконг. Седнах в кафенето, гледащо към ресторанта, в който бяхме обядвали с Докс. Той се появи след час, сам. Изчаках десет минути и отидох при него.
— Не очаквах толкова скоро да те видя пак — осведоми ме Докс, докато сядах.
— Липсваше ми.
Той се засмя.
— Погрижи ли се за нашия приятел господин Кроули?
Погледнах го.
— Не знам за какво говориш?
Докс пак се засмя.
— Добре де, добре, само питам. Да почива в мир.
Приближи се сервитьорка.
— Какво искаш? — попитах го.
— Може ли да ми поръчаш пак от оная гъсенична супа?
— Радвам се, че ти е била вкусна.
— Е, за вкусна, вкусна беше. Но всъщност ме възхити въздействието й. Миналия път, когато обядвахме тук, същата нощ показах на две тайландки какво е да се любиш с Докс. По изгрев-слънце вече направо ме молеха за милост.
— Убеден съм.
Поръчах и го погледнах.
— Как са твоите снайперистки умения? — поинтересувах се.
Той присви очи, преструвайки се на обиден.
— Мама му стара, готин, сега вече нарани чувствата ми с подобен въпрос. Знаеш, че снайперистите от морската пехота са най-добрите в целия свят.