— Добре, значи или го виждаш, или го чуваш, или и двете. Така или иначе, разпознаваш Белгази.
— Веднага ти съобщавам, от микрофончето на ревера ми отива право в твоето ухо.
— И в този момент…
— В тоя момент изстрелваш първия куршум. След като потвърдя, че обектът е пристигнал, и преди минаването му през портала. Всъщност, по-добре да е по-рано. Ако стане точно пред портала, може да ни се отвори работа и с охраната на терминала. Не искам да загиват странични хора, но във всеки случай, колкото по-малко свидетели, толкова по-добре.
— Логично. Започвам с шофьора и карам наред.
— Да. Ще бъдат най-малко трима — Белгази, единият бодигард шофира, другият се вози, може обаче да са повече. Докато стреляш отвисоко, аз ще атакувам пеш с пистолет. Ако си пропуснал някого, ще го очистя отблизо.
Той се ухили.
— Снайперистите от морската пехота не пропускат, готин. Докато стигнеш при колата, за теб ще е останало само да бръкнеш през разбитото стъкло и да извадиш чанта, фрашкана с пари, нали така?
„А на теб ще ти е останало само да изстреляш още един-единствен куршум — помислих си. — Тогава парите ще бъдат само твои и спокойно ще можеш да си отидеш.“
Трябваше да го изпитам, преди да осъществим операцията. А още не бях измислил как.
Кимнах.
— Уговорихме се.
Екипировката ни пристигна на другия ден. Бяхме се свързали с Канезаки поотделно с искания за нужните доставки, част от които бяха комуникационна техника, и всички трябваше да бъдат пратени в Хонконг. Той трябва да беше заподозрял, че работим заедно. Но даже да имаше въпроси, не ги зададе. Управлението бе придвижило всичко по дипломатическата поща и го беше оставило в сак за голф на предварително уговорено място. Трябваше да призная, че когато искаха, можеха да действат бързо.
Докс бе поръчал „Хеклер Кох“ PSG1, полуавтоматик, с пълнител с двайсет патрона, тринога, 6Х42 мм светещ мерник с прицелна мрежа милдот и заглушител. В същата опаковка имаше 7,62-милиметров „Токарьов“ за мен. Исках да използваме еднакви боеприпаси, за да затрудним полицията да се ориентира какво се е случило, откъде са дошли куршумите, с какъв тип оръжие са изстреляни, дали е стрелял повече от един човек. Ако не се наложеше Докс да премине на бронебойни, и двамата щяхме да стреляме с патрони със сравнително малка пробивна мощ, но унищожителни отблизо, откъдето щяхме да действаме ние.
Докс беше възбуден като дете, на което са подарили нова играчка. Занесе пушката си в пустия южен край на Хонконг, за да я изпробва. Направих му компания заедно с моя „Токарьов“ и комуникационната техника. Всичко работеше добре. Внимавах да не му дам възможност да ме вземе на мушка. Все още му нямах доверие. Проверявах чатрума през час, ала нито дума от Канезаки. Нито първия ден. Нито втория.
Чак вечерта на втория ден ме чакаше съобщение:
„Тръгна! Обади ми се!“
Зачудих се дали първо не е позвънил на мобифона на Докс. Но може и да грешах — Канезаки да не се бе досетил, че операцията е станала съвместна.
Обадих му се. Той отговори веднага.
— Моши моши.
— Аз съм.
— Получил си съобщението.
— Разбира се.
— „Разбира се.“ Как щях да съм сигурен, ако не се беше обадил да потвърдиш? Ще ми се да използваш проклетия мобифон. Наистина!
— Налага ли се пак да водим същия разговор?
Последва пауза и ми се стори, че той се усмихва.
— Не, не се налага.
— Ще ти се обадя, когато всичко свърши.
Нова пауза, после:
— Ки о нуку на йо. — Пази се.
Усмихнах се.
— Аригато — затворих.
Взех Докс и отидохме в Квай Чунг. Паркирах вана на паркинга пред един недалечен жилищен небостъргач, достъпен пеш от хълмовете, които гледаха към портала на терминала. И двамата имахме ключове за колата. Ако нещо се объркаше и само единият от нас успееше да се върне, пак щеше да може да се измъкне с нея. За последен път преговорихме плана и се разделихме, за да заемем позиции. Докс се намираше на трийсетина метра южно от портала, на около сто и петдесет метра от мен и навярно на седемдесет метра по-високо. Аз бях трийсет метра на север и много по-близо до пътя. Той щеше да стреля по целта отдалече. Аз щях да съм съгледвачът и после да поема обекта отблизо. Лежах в една бетонна канавка, която ми осигуряваше защита от позицията на Докс, в случай че бях сбъркал за него. Ала въпреки това положението ми си оставаше опасно. Той беше снайперист, способен бе скришом да заеме нова позиция.
Малко след два часа видях по Чен Фи да се задава тъмен седан. Насочих бинокъла, разкошен, механично стабилизиран цайс 20 Х 60 с антирефлексни лещи, и погледнах през него. Приближаващата се кола беше лексус. Двама бели седяха отпред. Задната седалка изглеждаше свободна, но в купето бе прекалено тъмно, за да съм сигурен.