— Представям ви нашия американски приятел — обърна се към мъжете Белгази. — Господин Хилгър. Той е тук, за да се погрижи да си нямаме проблеми с властите.
Хилгър се ръкува с руснаците.
— И как го постигате, господин Хилгър? — поинтересува се единият от тях.
Огледах се наоколо. Руснаците бяха на третата или четвъртата си цигара. Арабският шофьор на Белгази току-що бе запалил. Последваха го двамата араби от вана. Всички явно бяха малко нервни. Всички, освен Белгази и Хилгър.
— Имам някои полезни връзки в правителствените среди на Съединените щати и в Хонконгската специална административна област — с нисък, успокоителен глас отвърна Хилгър. Думите му не прозвучаха като хвалба, просто спокоен отговор на логичен въпрос. — При случай моля тези свои приятели да бъдат така любезни да се извърнат на другата страна, докато аз си върша бизнеса. Тази вечер е точно такъв случай.
Разпитът можеше да продължи, ала самообладанието на американеца изглежда реши въпроса. Руснакът кимна одобрително.
— Цигара? — протегна пакета си той.
Хилгър поклати глава.
— Не, благодаря.
Исках да чуя още. Какво разменяха днес? Това ли бе моментът, който очакваше Дилайла и след който ме уверяваше, че ще ми даде зелена светлина и ще ми помогне да се добера до Белгази?
И кои бяха тези хора, наистина ли руснаци? Дали някой от тях беше свързан с Нучи, французина, когото бях очистил в Макао и за когото Канезаки твърдеше, че не знае?
И главното, къде бяха парите?
По някое време обаче стремежът към събиране на разузнавателни сведения се превръща в оправдание за неуспешните действия. Засега ситуацията изглеждаше овладяема, ала лесно можеше да се промени. Не исках повече да се разтакавам.
Два пъти дълбоко си поех дъх и превключих на другия канал.
— Готов ли си? — попитах.
— Естествено. Чакам те.
— Започни с Белгази. После свали белия, който пристигна с него. След това двамата бели мъже от лексуса. Струва ми се, че са руснаци. Приличат ми на военни, може да са по-трудни мишени от обичайната свита на Белгази.
— Ясно.
— Очисти колкото можеш повече от тези хора. Онези, които не покосиш, ще определят посоката, от която идват изстрелите. Единственото им прикритие са колите. Когато заобиколят отзад, за да се скрият от теб, ще се обърнат с гръб към мен. Аз ще затворя капана.
— Уговорихме се, готин. Започваме.
В този момент Белгази, Хилгър и руснаците заобиколиха зад вана.
— По дяволите, изпуснах ги — чух да изругава Докс.
— Спокойно, аз все още го виждам. Просто си приказват. Белгази сочи към купето на вана. Струва ми се, че се уговарят за транспортирането на стоката, нещо такова. Дай ми една секунда, пак ще превключа канала.
— Ясно.
Руснакът кимаше, сякаш удовлетворен от обясненията на Белгази, който вадеше сателитния си телефон. Превключих канала навреме, за да го чуя!
— Готови сме за товара, моля. Благодаря.
Сигурно се свързваше със своя човек вътре. Нещата не се развиваха така, както бях очаквал. Мислех, че срещата се провежда само за да огледат и платят пратката. Пристанищният служител щеше да се погрижи за товаренето, за документите за произхода и другите подробности от системата ЕИО и после да препрати товара на крайния купувач. Изглеждаше обаче, че стоката ще бъде предадена още сега.
И Белгази беше пристигнал с бус. Предполагах, че той е продавачът. Сега се питах дали тази вечер не изпълнява другата роля. И в двата случая за мен нямаше значение. Но все пак исках да знам къде са проклетите пари.
Руснаците явно споделяха моето безпокойство.
— Носите ли парите? — попита единият от тях.
Белгази кимна. Каза нещо на арабски на шофьора, който се върна при мерцедеса и извади голям черен брезентов сак от багажника. Занесе го при буса, остави го на земята и дръпна ципа. Беше пълен с пачки.
— Искате ли да ги преброите? — попита Белгази.
Руснакът се усмихна.
— Ще ни трябва много време, за да преброим пет милиона долара.
Мама му стара, какво продаваха тия типове?
— Но се съмнявам, че ще ви омръзне — заяви Белгази и всички се засмяха.
Хайде, кретени, излезте иззад буса, подканих ги наум. Но никой не промени позицията си.
Изтекоха пет минути. Всички наблюдаваха портала. Мълчаха. Превключих канала.
— Още са зад колата.
— Досетих се. Иначе щях да ги видя, ако бяха отишли другаде.
— Видя ли сака? — попитах.
— Естествено. Какво има вътре?