Щом се озовах вътре, забавих ход и започнах да се придвижвам по-предпазливо. Държах пистолета в дясната си ръка, цевта бе леко наклонена надолу, а китката бе плътно притисната към слънчевия ми сплит. Лявата ми ръка бе на равнището на брадичката ми, по-далеч от тялото, за да може да отклони евентуална атака и да задържи Белгази настрани от оръжието, ако внезапно ми се нахвърли.
Улицата бе добре осветена и около контейнерите ми се струваше тъмно. Очите ми не се бяха приспособили напълно. Бусът беше скрит от нападалите наоколо контейнери. Не виждах вратата на шофьора.
Бавно напредвах, като местех поглед наляво и надясно и държах пистолета в готовност. Оглеждай и дишай. Спусни единия крак. Придвижи се напред. Пауза. Провери позицията. Повтори.
Очите на Белгази едва ли бяха по-приспособени от моите, ала знаех, че светлината на уличните лампи ясно очертава силуета ми и ме разкрива. Трябваше да навляза в тъмнината. Започнах да заобикалям наляво.
Нещо ме блъсна отляво като таран. Улучи ме в ребрата, в незащитеното пространство между вдигнатата ми на нивото на брадичката свободна ръка и насочения на равнището на корема пистолет. Болката избухна и аз отхвърчах назад. Докато се просвах на земята, в ушите ми прозвуча гласът на Дилайла: „Може да строши ребро с ритник“.
Или може би три-четири едновременно.
Тялото ми инстинктивно направи джудистко превъртане укеми — четвъртвековната мускулна памет пое контрола, без каквото и да било участие на съзнанието ми. Това разпредели сблъсъка равномерно и ме спаси от други травми. Легнал по гръб, аз се опитах да насоча оръжието натам, където смятах, че е нападателят ми, но той вече се бе хвърлил към мен. Ходилото му скри от погледа ми хълбока му в движение, подобно на балетистко фуете или ритник със завъртане, и пистолетът изхвърча от ръката ми. Усетих вибрациите от удара чак до рамото си.
Той се отдръпна и бръкна под сакото си. Предметът, който извади, заблестя на проникващата от улицата светлина. Бръснач, помислих си, точно както ме беше предупредила Дилайла.
Свих крака, за да се опитам да го отблъсна, и с изненада го видях да отстъпва назад. Явно знаеше на какво съм способен, внимаваше да не се приближи прекалено, даже с бръснач. После видях Белгази да избърсва кръвта от очите си и разбрах, че паузата се дължи повече на необходимост, отколкото на тактика. Трябва да се бе ударил при блъсването на буса в контейнерите.
Олюля се за секунда и през това време аз се претърколих назад и скочих на крака. Усетих парене в ребрата, където ме беше ритнал, и си помислих: „Ако се измъкна от тая история, и аз ще нося бръснач, не ми пука за всички основателни причини да не го правя.“
Отстъпих две крачки назад, за да си осигуря известна дистанция, после се озърнах наоколо. Не забелязах пистолета. Имаше прекалено много сенки, наоколо бяха пръснати твърде много боклуци: разцепени дървени палети, врати от контейнери, парчета телена мрежа. Надясно се издигаше купчина грамадни тасове за колела. Вдигнах един и тежестта му ми хареса. Ако имаше къде да го хвана, можех да го използвам като щит. Вместо това го хвърлих като фризби. Тасът изсъска във въздуха право към корема на Белгази. Той отскочи наляво и дискът прелетя покрай него. По дяволите, макар и с ранена глава, пак бе пъргав в краката, по-скоро като танцьор, отколкото като типичен кикбоксьор. Насочи се към мен и аз вдигнах друг метален тас. Ако продължавах така, след още две хвърляния боеприпасите ми щяха да свършат. Метнах го. Белгази отново го избегна. Грабнах трети и четвърти диск и ги изстрелях бързо един след друг. Първият летеше високо и той успя да се наведе. Навеждането обаче му струваше подвижността и той не можа да се дръпне от втория, който се движеше право към главата му. Вдигна ръката, с която държеше бръснача, за да се защити, и дискът се заби в нея, като блъсна и главата му. Видях, че бръсначът се изплъзва от пръстите му, и изпитах искрена радост.
Белгази успя да се задържи прав и погледна надолу. Моментално направих две големи крачки към него. Той вдигна очи, знаеше, че няма да му оставя време да се наведе и вдигне оръжието си. Няколко мига стояхме и се наблюдавахме един друг, и двамата задъхани. Белгази леко подръпна нагоре панталона си, за да даде повече свобода на краката си. Точно така, помислих си. Подай ми единия си крак. Обещавам да ти го върна, когато свърша с него.
Само че трябваше да внимавам. Физическите му умения и издръжливост бяха очевидни, ала очаквах тактиката му да е още по-добра. Старите майстори на савате практикуват вариант, наречен „злост“, мръсен бой с импровизирани оръжия, измама, каквото и да е, стига да им върши работа. Това се превръща в психическа нагласа — нагласа, която познавам лично. Очаквах Белгази да е също толкова добре запознат с нея.