Усетих, че тялото му се отпуска и бръсначът пада от пръстите му. Прехвърлих китката му в лявата си ръка и с дясната заопипвах за оръжието. Там беше, на земята до бедрото му. Предпазливо го вдигнах. Лицето на Белгази представляваше кървава каша и той пъшкаше, вероятно в безсъзнание.
Приклекнах до него и пъхнах пръстите на свободната си ръка под брадичката му. Дръпнах главата му назад и насочих бръснача.
Иззад мен рязко се разнесе глас на японски.
— Ямеро! — Стой!
Вцепених се. Какво е това, по дяволите, помислих си.
Хвърлих поглед през рамо. В мен се бяха вторачили двама сериозни наглед японци, всеки насочил пистолет към лицето ми.
— Ямеро! — повтори единият. — Камисори отосе! — Хвърли бръснача!
Подчиних се и понечих да се изправя. Десният ми крак се разтрепери и се огъна под мен. Погледнах надолу и разбрах защо. В бедрото ми зееше широко отворена рана и от нея шуртеше кръв. Същото се отнасяше за китката ми.
Отпуснах се на колене и ги погледнах.
— Вие сигурно сте новите приятели на Белгази от якудза, така ли? — попитах ги на японски.
Те не ми обърнаха внимание. До мен Белгази се размърда.
Трябва да ги бе разположил нагоре по пътя за подкрепление и след началото на престрелката бяха пристигнали. Може би го придружаваха още от Макао. Естествено, беше се сетил, че ще внимавам за араби, и дори беше довел неколцина — примамки в периферията, които да отклоняват вниманието ми от истинските играчи. Тацу имаше право.
Белгази изпъшка и седна, после непохватно се изправи на крака. Наблюдавах го с безизразно лице. Вече бях застанал на колене и сега спокойно поставих длани върху окървавените си бедра, с леко свити пръсти, насочени под четирийсет и пет градуса. Отпуснах глава и рамене в сейза, естествено положение, официалната поза в традиционната японска култура, важен елемент на бойните изкуства, чайната церемония и навярно на първо място на достойните мигове преди извършване на сепуку, ритуално самоубийство.
Белгази се олюля, подхванал счупената си ръка. От раната на челото му се стичаше кръв. Изглежда, че му бях строшил и носа. Тялото му се разтърси от спазъм, после той се наведе напред и повърна. Хората му мълчаливо го наблюдаваха.
Той се изплю няколко пъти и избърса лицето си със здравата си ръка. Остана няколко секунди наведен така, едва поемайки си дъх. Накрая се изправи и дрезгаво ме попита на английски:
— Как ме проследи?
Оставих въпроса му без отговор. Изглежда късметът ми най-после се беше изчерпал. Не очаквах помощ от Докс. Пред него се биеха за сак с пет милиона долара. Не можех да искам да се откаже от него. Сега бях сам, напълно логично, и нямах никакви шансове.
— Кажи ми как ме проследи и ти обещавам да те убия бързо. Ако не ми кажеш, ще те накарам да се мъчиш.
Мислите ми започваха да блуждаят. Почти не чувах въпросите му. Настойчивият му глас ми се струваше странен, неуместен. На някакво равнище се зачудих дали не търпя последиците от загубата на кръв.
— Ще те попитам за последен път — казваше той. Забелязах, че е вдигнал бръснача. — После ще ти разфасовам лицето.
Насочих поглед към пристанището и изпитах странното чувство, че някак си съм свързан с него, че духът ми напуска тялото и се устремява натам. Смътно се изненадах, че не ме е страх. Смъртта все някога настига всеки и аз никога не съм хранил илюзии за способността й да настигне мен. Това, че толкова дълго се беше колебала да го направи, ми се струваше по-скоро резултат от желанието й да ми се подиграе, отколкото от действителна склонност да чака. Явно играта й бе омръзнала и най-после идваше да прибере онова, което и дължим всички.
Ами, ела си го вземи, помислих си. Хайде, вземи си своето. Да се задавиш дано.
Разнесе се странен шум, по-тих от пукане на тапа от шампанско, по-висок от цвъртене на шише газирана вода. Озърнах се и с изненада видях, че от главата на единия от якудза изригва фина мъгла. Сигурно трябваше да направя нещо по въпроса. Обаче това събитие като че ли нямаше нищо общо с мен.
Вторият японец се беше обърнал да погледне партньора си, чието тяло се свличаше на земята като внезапно втечнил се кол. Устата на втория зееше, сякаш от смайване или неразбиране. Ала само за секунда. Защото после и неговата глава избухна.
Въпреки окаяното си състояние Белгази загря какво става. Успя да го асимилира и някак да реагира. Завъртя се и се затича. Но нещо невидимо го повали. Той се строполи по очи и моментално отново скочи на крака. Олюля се за миг, после нестабилно пристъпи напред. Нещо отново го повали. Този път не се изправи.