— Ако се сетя, ще ти пиша.
— По дяволите, ама си голям инат, казвам ти.
Усмихнах се.
— Благодаря ти, Докс. Ти си добър човек.
Той отговори на усмивката ми.
— Казваш го просто, щото е вярно.
Подадох му ръка. Той я стисна, после ме притегли в прегръдките си.
Божичко, помислих си. Но проклет да бях, ако не го прегърнах и аз.
Върнах се в Рио.
Градът беше топъл и слънчев. Там бе лято, на юг от екватора, и ми беше приятно да се завърна, да се разхождам по плажовете, да джапам в океана, да слушам херо, да пия кайпириня и пак да поживея като Ямада.
Знаех, че сега има хора, които могат да ме потърсят в Рио. Ала не е толкова лесно да ме открие човек, дори да знае в кой град съм. И колкото и да е странно, не се чувствах застрашен от хората, които разполагаха с тази информация.
Естествено, тайната не е тайна, щом я знаят други. Вярвах, че Канезаки наистина ще редактира досието, както го бях инструктирал, но човек никога не може да бъде сигурен. А дори да направеше каквото го бях помолил, не бе изключено да има други копия. С последните си приключения си бях създал нови врагове. Ако търсеха достатъчно упорито, кой знае какво можеха да намерят.
Но за момента бях спокоен. Просто щях да следя накъде духа вятърът, да гледам какво мога да науча от Тацу, от Канезаки. Да помисля какво искам да правя по-нататък.
Китката и кракът ми бавно заздравяха. Ребрата — още по-бавно. Протеиновите шейкове и другите добавки май не помагаха така, както би трябвало. Исках да продължа тренировките си в „Бара“. Ала дълго време можех да си позволявам само бавни разходки в тропическите вечери.
Бавното оздравяване обаче сигурно бе полезно за мен. Убеди ме в нещо, което трябваше да приема: остарявах. Имаше време, когато щях да прегазя тип като Белгази, преди да успее да ми навреди с каквото и да било. Но въпреки че уменията и тактиката ми ги биваше повече, бързината и издръжливостта ми вече не бяха като някога. Ако бях сам в онази нощ в Квай Чунг, както постъпвах обикновено, щях да загина.
Какво от това, опитвах се да се убедя, нямаше да е лоша смърт, човек все от нещо трябва да умре. Това бяха глупости обаче. След като за малко не загинах, сега още по-ясно съзнавах, че все още искам да съм жив. Не можех да назова точната причина. Но не бе само заради залезите, джаза и уискито.
Какво беше подхвърлила Дилайла, едновременно презрително и съчувствено, когато бях изредил тези неща? „И от всичко друго?“
И после: „Ако живееш единствено за себе си, умирането е особено страшно.“
Разходките ставаха все по-дълги. Започнах да ги допълвам с каране на велосипед. Раните ми заздравяваха, ала тяхното присъствие продължаваше парадоксално да ми напомня едновременно, че съм смъртен и че все още съм жив.
Моят крайморски град си оставаше все така красив. С времето обаче забелязах, че Рио вече не ми действа така отпускащо както по-рано. Всъщност изпитвах странен копнеж по Токио, по нещо, което някога съм имал там, макар че на времето не го бях оценявал достатъчно.
Връщането на Токио в мислите ми изглеждаше странно, защото докато живеех там, никога не го бях приемал за свой дом. Беше странно и защото, въпреки че бях прекарал част от детството си и по-късно двайсет и пет години в града след завръщането ми в Япония, аз го свързвах единствено с Мидори.
Е, навярно тъкмо Токио винаги щеше да означава дом за мен — място, което ще ми липсва, когато го напусна. Й с любовта като че ли беше така. Защото обичах жена, която не можех да имам.
След Квай Чунг проумях, че онова, което най-точно определяше Токио за мен, бе чувството, че там мога да намеря нещо, което да ме удовлетвори, отговор на въпрос, който не бях в състояние точно да задам. Каквото и да беше обаче, ако изобщо съществуваше, то винаги ми бе убягвало. Взимаше, без да даде.
Но неговата неуловимост не означаваше, че трябва да престана да го търся. Животът след Квай Чунг ми се струваше като отсрочка, втори шанс. Каква загуба да не се възползвам от него.
Не бях сигурен още колко време ще остана в Рио. Не бях сигурен и къде ще отида. Бях като хвърчило, което изведнъж се е откъснало от въжето: за момента възторжено свободно, но все пак уверено, че след стихването на вятъра, който го е издигнал нависоко, ще падне обратно на земята.
Трябваше отново да намеря това въже. Но не знаех къде да го търся.
Наоми беше тук, естествено. Понякога си мислех дали да не отида да я видя. Така и не го сторих. Може би вече преодоляваше скъсването ни. Може би продължаваше напред. Не исках да й преча. И най-вече не исках връзката с мен да я нарани.
Но все пак понякога нощем лежах в леглото и слушах „De mats ninguem“, песента, звучала в „Сценариум“ онази вечер, когато бях отишъл да я видя, или друга музика, която Наоми бе пускала в апартамента си, докато се любехме, и мисълта за нейната близост ми беше почти непоносима.