Мислех и за Дилайла. Питах се как са се развили нещата при нея. Чудех се каква част от думите й са истина. Задавах си безумни въпроси, започващи с „Ами ако“. Искаше ми се да вярвам, че в това има нещо или че е можело да има, и тази реакция ми се струваше проява на слабост и до известна степен на глупост.
Да, но я виж Докс. Той те изненада.
Да, беше ме изненадал, наистина. Но не достатъчно, за да обърне цялата ми представа за човешката природа.
Бях се върнал от два месеца, когато получих съобщение в един от чатрумовете си. То гласеше:
„На почивка съм в един прекрасен град. Всяка сутрин плувам на най-известния плаж. По-стария, който е по на север. Ще ми се да можеше да поплуваме заедно.“
Беше чатрумът, който използвах с Дилайла, с парола „Пенинсъла“. Никой друг не го знаеше.
Дълго гледах съобщението. После, без дори съзнателно да взема решение, започнах да си събирам багажа.
Отседнах в „Копакабана Палас“, най-хубавия хотел в Рио, издигнат на едноименния бряг. Взех си стая на петия етаж с изглед към океана. Носех и бинокъл — не точно с качеството на онзи цайс, който бях използвал в Квай Чунг, но достатъчно добър за наблюдение на океана. Или на плажа.
Спах зле. По изгрев-слънце започнах наблюдението. Тя се появи в десет.
Носеше тъмносини прашки, почти мастилени. Реших, че би било престъпление да носи каквото и да било друго.
Плува двайсет минути, после легна върху хавлиена кърпа на слънцето. Изглеждаше, че е сама, ала на плажа цареше оживление. Не можех да бъда сигурен.
Казах си, че тя няма причина да ми поставя капан. И това беше вярно. Ала най-странното бе, че не ми пукаше. За момента изобщо не ме интересуваше как е разбрала къде съм.
Обух си банските, наметнах хотелския халат и излязох на плажа. Слънцето прежуряше високо в небето и трябваше да примижа заради блясъка, който се отразяваше от океана и пясъка. Оставих халата си до нея и седнах отгоре му.
— Това място заето ли е? — попитах.
Тя отвори очи. Бяха по-сини, отколкото си ги спомнях, сякаш поглъщаха синевата на морето и небето. Дилайла се усмихна и дълго ме гледа.
— Получил си съобщението ми — каза накрая.
Кимнах.
— Изненада ме. Приятно.
— Искаш да знаеш как съм те открила.
Беше красива. Просто… красива.
— Искам да знам как си — отговорих.
Тя не изрече нито дума. Просто се взираше в очите ми, после се наведе и ме целуна. Вкусът й, допирът на устните й, самото й присъствие, всичко бе като сън наяве.
Отдръпнах се и се огледах наоколо.
— Няма нищо — рече Дилайла. — И аз щях да го направя ако бях на твое място.
Погледнах я. Беше приятно да съм с човек, който разбира навиците ми. Който ги споделя.
Тя стрелна с поглед ръката и бедрото ми. Бинтовете вече ги нямаше и бавно заздравяващите резултати от майсторството на Белгази ясно се виждаха. Лекарят, който ме бе закърпил, просто беше бързал да затвори раните, без да мисли за обезобразяващите белези. Все едно се бях борил с ядосана косачка за трева.
— Знам какво си направил в Квай Чунг — осведоми ме Дилайла.
Свих рамене.
— А онази история? Четох, че били ЦРУ и хонконгската полиция.
Тя се усмихна.
— Знаеш ли къде щяха да отидат ракетите?
Поклатих глава.
— При групировки, финансирани от саудитците, които щяха да ги използват срещу Йерусалим, Хайфа и Тел Авив. Ракетите имаха петнайсеткилометров обсег. Широчината на Израел в средата е по-малко. Можеха да улучат каквото си поискат.
— Значи си била по следите на ракетите, така ли?
Дилайла утвърдително кимна.
— Не бяхме стигнали до продавача. Но следяхме Белгази, следяхме го внимателно, както знаеш. Щом купеше оръжието, информацията щеше да влезе в компютъра му. Пазеше всичко в него. Шифровано, естествено, но ние разполагаме с хора, които можеха да го разшифроват.
— И после?
— Щяхме да следим кораба с ракетите. Почти със сигурност щеше да плава за някое саудитско пристанище или за Дубай. И в Южно Китайско море на кораба щяха да се качат петима командоси, които да конфискуват товара.
— Много пирати се въдят в ония краища — отбелязах.
— И не всички „пиратски“ набези стават публично достояние. Някои транспортни компании предпочитат да пазят кражбите в тайна. Зависи от товара, естествено.
— Значи си чакала сделката и транспортната информация.
— Да. Ако преди това с Белгази се беше случило нещо, щяхме да изгубим следите на ракетите. Щеше да има друг купувач.