Замислено кимнах.
— Съмнявам се, че Белгази е възнамерявал да придвижи ракетите по обичайните пътища през контейнерния порт. Точно преди смъртта си ги натовари в един бус.
— Така е и според информацията, която успяхме да съберем. Алазаните са били необичайна пратка за всички участници. И затова са използвали необичайни начини за транспортиране.
— Схващам картината.
— Искам да кажа, че ако бяхме продължили с първоначалния си план, можехме да изгубим следите на пратката. Това щеше да е катастрофално. Вече имаш много почитатели сред хората, с които работя.
Усмихнах се, ала усмивката ми бе малко тъжна.
— Имам чувството, че в това се крие предложение за работа.
— Така е.
Засмях се и се извърнах. Наистина се бях надявал, поне за малко. Стигаха ми едни прашки, за да размекнат мозъка ми. Смешно нещо.
— Поне не си бясна, че не дочаках твоя сигнал — отбелязах.
— Не съм — потвърди тя. — Но не съм тук за това.
Нямаше да се вържа.
— Така ли?
— Взех си дълга почивка. Това е обичайна практика, след като толкова време си живял под прикритие и в опасност да: те изобличат. В това отношение моята служба е щедра и постъпва разумно. Разбират на какъв стрес сме изложени.
Звучеше потискащо като търговска реклама.
— Убеден съм.
— Обикновено не съм на себе си за известно време след изпълнението на поредната задача. Затова пътешествам, свалям някой млад хубавец, опитвам се да излича спомените с много вино, много страст. Никой не знае къде съм и никой не пита. Връщам се, когато съм готова.
— А този път?
— Този път реших да прекарам известно време с един мъж, с когото се запознах. Ако проявява интерес.
Загледах се във водата. Вятърът пенеше гребените на вълните. Те искряха под слънцето.
— Кажи ми как ме откри — помолих, след като бях мълчал достатъчно дълго.
— След Квай Чунг непременно трябваше да те намерим. Бързо събрахме доста информация. Колкото повече научавахме за теб, толкова повече успявахме да съберем. И проникнахме в архива на хонконгската митница за едногодишен период. Някои интелигентни хора направиха съответните заключения, операторите въведоха данните в суперкомпютри. Проследиха те до Южна Америка. Оттам нататък нямаше данни. Следите ти се губеха.
— Не напълно, както изглежда.
— Забравяш, че аз те познавам. Били сме заедно известно време. В „Опариум Кафе“ в Макао ти поръча кайпириня.
Свих рамене.
— Тя е популярна навсякъде по света.
— Когато поръчваше, каза „рог favor“.
— Не.
Дилайла кимна.
— Сервитьорката беше етническа португалка, затова тогава си помислих, че просто използваш няколко по-известни думи на този език. Но когато специалистите съобщиха, че са те проследили до Южна Америка, се замислих за кайпиринята, за това как я беше поръчал, за акцента ти, за японската общност в Бразилия…
— Ето защо не бива да знаеш много езици — отбелязах. — Забравяш на какъв език приказваш, по дяволите.
Тя се засмя.
— На мен ли го казваш? Представяш ли си как щеше да реагира Белгази, ако го бях поздравила с „шалом“?
Този път и двамата се засмяхме.
— Така или иначе, Рио ми се стори логичният избор — продължи Дилайла. — Отчасти, защото веднъж спомена, че искаш да се оттеглиш на някое слънчево място, с плажове. Но и защото… просто ми се струваше логично. Реших да опитам. Сао Паоло щеше да е следващият ми опит. Но кайпиринята там нямаше да е толкова хубава, нали?
— Какво ще кажеш да пием по една?
Тя се усмихна.
— Сега е десет часът сутринта.
Свих рамене.
— Имам стая в „Копакабана Палас“, точно зад нас. Можем първо да убием малко време.
Усмивката й стана още по-широка.
— Звучи страхотно.
Може би всичко това беше част от по-голям план, колелце в някакъв механизъм. Може би тъкмо това бе офертата за работа и Дилайла беше моята извънредна награда.
Предполагах, че никога няма да узная. Разбирах, че нейните мотиви ще си останат загадка, времето, което можех да прекарам с нея — мираж, калейдоскоп, съживен от мотора на собствените ми глупави надежди, приятна илюзия, фантазия.
От друга страна, тя ме бе предупредила за мъжа, който ме чакаше в стаята ми в Макао. Това беше единственото, което отказваше да се впише в картинката, единственият многозначителен детайл. Защото, въз основа на всичко, което бях научил впоследствие, все още не виждах каквато и да е оперативна изгода за нея от това предупреждение. А щом не можеше да се обясни с оперативни съображения, трябваше да е нещо друго.
Докато я наблюдавах на пясъка, разбрах, че съм я преценявал прекалено едностранчиво, може би в подсъзнателно й сурово отражение на начина, по който гледах на себе си. Дилайла бе отказала да ми отговори, когато я бях попитал защо ме е предупредила. Може би и самата тя да не е била наясно с мотивите си. Ала сега ми се струваше, че знам. Причината беше нежеланието в този ужасен бизнес, пълен с измами, убийства и разкаяние, да носиш отговорност за излишна смърт. Стремежът да изкупиш греха на справедливото клане, спасявайки един-единствен живот.