Давах си сметка, че ако не е дълго упражняваното ми самообладание и ако някой ме наблюдава, докато потвърждавам подозренията си относно присъствието на Каратето в хотела, ще забележи същият несъзнателен атавизъм да се изписва за миг на лицето ми.
Изтекоха няколко минути. Белгази и неговият човек приключиха на рецепцията и се насочиха към асансьора. Дадох им четири минути и се извиних на Кейко, че се налага да посетя тоалетната.
Отидох при един вътрешен телефон и помолих телефонистката да ме свърже с ориенталския апартамент. В хотела имаше само два апартамента — ориенталският и „Макао“. Имах чувството, съдейки по досието му, че Белгази ще се настани в един от тях.
В ориенталския не вдигаше никой. Опитах повторно и този път поисках „Макао“.
— Ало — отговори мъжки глас.
— Ало, обаждам се от рецепцията — сносно имитирах местния китайски акцент. — Можем ли по някакъв начин да направим престоя на господин Белгази при нас още по-приятен?
— Не, всичко е наред — осведоми ме гласът.
— Чудесно. Приятно прекарване.
Същата вечер, докато Кейко я нямаше, седнах в хотелската си стая да чуя какво става с Каратето. Той също си беше в стаята и ако се съдеше по звука, гледаше международната емисия на Си Ен Ен. Да си лягам или да изляза — щях да реша в зависимост от действията му. Вече се бях облякъл с тъмносиви камгарни панталони, тъмносин пуловер и удобни обувки с каучукови подметки, в случай че Каратето решеше да поскита вечерта из града.
Погледнах през прозореца към грамадните кранове и земекопни машини, с които Макао строеше още мостове към китайската провинция Гуандонг, чиито ниски планини се мержелееха в далечината. Машините се извисяваха над пристанището като митологични същества, събудени, надигнали се от морското дъно, огромни, уродливи, надвесени над сушата, ала задържани от морската тиня.
Крановете ми напомниха за Япония, където съм прекарал по-голямата част от зрелия си живот и където изтръгването на суша от морето за строеж на множество мостове и излишни офис комплекси е национален спорт. Ала докато вездесъщото строителство в Япония винаги ми се е струвало почти успокоително със своята обичайност, тук тази крайност изглеждаше тайнствена, дори смътно заплашителна. Кой взимаше решенията? Кой правеше оценките за въздействието върху околната среда, за да бъдат одобрени проектите? Кой взимаше рушветите? Не знаех. В много отношения Макао си оставаше загадка.
Бях прекарал там последните три седмици, местейки се от хотел на хотел, като гледах да не бия на очи и проучвах задълбочено мястото. Преди да приема задачата, не знаех за Макао много повече от прочетеното в „Далекоизточен икономически преглед“: през 1999-а Португалия бе върнала територията на Китай мирно, както е редно да стават тия неща, и нейните пет процента португалско етническо население се бяха интегрирали необичайно добре. Те говореха на китайски и общуваха с местните по начин, който караше повечето хонконгци от британски произход да се изчервяват. Обслужващата икономика на Макао се поддържаше главно от филипинци и тайландци. За територия, която доскоро е изпълнявала ролята на топчето в петвековния пинг-понг на Великите сили, тя се отличаваше с необикновено стабилно чувство за собствена идентичност.
В края на триседмичния си престой знаех много повече: как да се обличам, да се движа и да се държа, за да приличам на един от милионите гости, да речем, от Хонконг, бях наясно с разположението и ритмите на магазините и улиците, правилата и принципите на казината. И всичко това щеше да ми осигури важно предимство в предстоящата ми работа.
Чух, че телефонът в стаята на Каратето иззвънява. Телевизорът утихна.
— Ало — чух го да казва. Пауза, после: — Bien.
Значи е французин, както бях заподозрял по пропилата се в стаята му никотинова миризма. При това с културен парижки акцент. Моят френски общо взето беше останал на нивото си от гимназията, а и сигналът бе заглушаван от периодично пращене. Нямаше да е лесно.
— Oui, il est arrive ce soir.
Това го разбрах. Да, той пристигна тази вечер. Нова пауза. После:
— Pas ce soir. — Не тази вечер.
Пауза. След това:
— Oui, la reunion est ce soir. Ensuite cela. — Да, срещата е тая вечер. Тогава после.
Пауза. Гъсталак от думи, сред които не успях да си проправя път, последвани от:
— Tout va bien. — Всичко е наред. Пак непроницаем гъсталак. — Je vous ferai savoir quand ce fait. — Ще ви съобщя, когато стане.
Щрак. И отново Си Ен Ен.