Половин час по-късно телевизорът угасна. Чух вратата да се отваря и затваря. Излизаше.
Взех тъмното си яке и слязох по стълбището на първия етаж. От професионалист можеше да се очаква да мине през задния изход, по-рядко използваната и по-непредвидима алтернатива, затова се запътих натам, като предполагах, че и Каратето е предпочел същия път. Имаше три задни изхода: един от хотела, един от козметичния салон и един от ресторанта — обаче всички водеха до един и същи вътрешен двор, от който на свой ред се излизаше само на една уличка, което означаваше едно-единствено място за засада.
До хотела имаше открит паркинг. Влязох в него и се притиснах към стената, скрит от храстите, растящи до нея.
Той се появи минута след като бях заел позиция. Уличните лампи го осветяваха и хвърляха сенки в паркинга, където се бях притаил. Каратето ме подмина и продължи по алеята, водеща към Авенида да Амизаде, кръстена преди векове от португалците, подобно на повечето улици в Макао. Мекотата на тъмносиньото му сако изглеждаше прекалено стилна за обстановката — облеклото в Макао, бях научил аз, беше спортно и почти немарливо, — но предполагах, че като бял сред море от азиатци, той и без това щеше да изпъква.
Като излезе от паркинга, Каратето зави надясно в друга уличка. Озърнах се назад към изхода на хотела — пълно спокойствие. До този момент бях засякъл, че е сам, без преследвачи. Тръгнах подире му. Той стигна до Авенида да Амизаде и зачака пролука в трафика, за да пресече. Останах в сенките, без да го изпускам от очи.
От отсрещната страна на улицата Каратето зави наляво, хвърляйки поглед през рамо като всеки пешеходец, за да се увери, че не идва кола, преди да пресече. Позволих си да се подсмихна. Неговата „проверка на трафика“ представляваше дискретен контраразузнавателен метод. Беше изпълнен добре, нехайно, и по качеството на това движение разбрах, че сигурно ще се затрудня да го следя сам.
Той закрачи по широкия булевард към хотел „Лишбоа“, най-голямото казино и най-известното свърталище на проститутки в околността. Пресякох и тръгнах след него. Уличните лампи наоколо бяха на голямо разстояние една от друга, с бая обширни тъмни участъци помежду им, където можех да се крия, без Каратето да ме забележи, дори да се обърне назад.
Неколкостотин метра по-нататък той се спусна по стълбището на един подлез с формата на буквата Н — дългите му рамене минаваха успоредно на авенидата, а средната къса част я пресичаше. Леко ускорих ход и стигнах тъкмо навреме, за да видя, че навлиза в средния тунел и изчезва под улицата.
Бях изправен пред дилема. Ако го последвах и Каратето се озърнеше назад, щеше да ме фиксира. Ако останех и той излезеше от другата страна, можеше да се забърза и да се отдалечи. В такъв случай лесно щях да го изпусна.
Замислих се за момент. Досега неговите контраразузнавателни мерки бяха фини, маскирани като поведение на обикновен пешеходец. Сега обаче изоставяше финеса: в края на краищата, разхождащият се пешеходец обикновено не пресича улицата, само за да се върне след малко на предишния тротоар. Знаеше си работата. Въпросът бе как ще го изиграе. Дали ще се върне, за да засече преследвача си? Или ще забърза от отсрещната страна, за да му се изплъзне?
Ако работех в екип или дори само с един партньор, нямаше да има проблем. Просто щяхме да се редуваме, знаейки, че ако единият от нас бъде забелязан, другият веднага ще го замени. Само че този път не разполагах с такъв лукс като помощници. Можех да разчитам само на инстинкта и опита си и те ми подсказваха, че ходът с подлеза е уловка, опит да вкара преследвача вътре, да го отличи от тълпата и тогава да се обърне и да го пипне. Затова подминах входа на подлеза отдясно, като се скрих в сенките на една от нискораслите палми по булеварда с надеждата, че ще се окажа прав.
Изтекоха петнайсет секунди. Трийсет.
Ако грешах, сега бе последната възможност да се опитам да пресека улицата. Щом излезеше отсреща, щеше да ме види, ако продължавах да стоя като стълб.
Само още една секунда, само още една секунда, хайде бе, тъпанар, къде се…
Хоп, ето го и него — вървеше по дългото рамо на подлеза, все още от моята страна на улицата. Безшумно си отдъхнах.
Той продължи още стотина метра по Авенида да Амизаде, после сви надясно. И аз постъпих така — тъкмо навреме, за да го видя как завива наляво по задръстена с мотоциклети уличка, от двете страни на която се издигаха офис сгради. Вмъкнах се в алеята след него. Климатиците на прозорците бръмчаха като насекоми в мрака наоколо.
След три минути стигнахме до „Лишбоа“. Последвах го вътре, като се чудех дали се надява да използва многобройните му входове и изходи в рамките на предварително обмислен маршрут за разкриване на евентуални преследвачи. В такъв случай беше допуснал грешка. Вечерно време „Лишбоа“ бе прекалено оживен — там преследвачът можеше да върви плътно подире ти и пак да не го забележиш. Даже да имаше цял екип, заел позиции вътре, вечерната навалица щеше да предостави неограничени възможности за скриване. Да не би да беше начертал пътя си през деня, когато в хотела нямаше толкова посетители? В такъв случай грешката му бе аматьорска. Часовете на деня, дните от седмицата, сезоните, температурата — всичко това може да създаде абсолютно различни условия от онези, които първоначално си разузнал.