Кимнах. Спомних си как младият и нетърпелив агент от ЦРУ Холцър беше играл подобна игра с мен, как бе предизвикал подобна глупава, макар и удовлетворяваща реакция. По-късно Холцър беше станал шеф на бюрото на ЦРУ в Токио, но през всичките тези години бе носил враждебността си към мен чак до гроба, в който накрая го пратих.
— Пред военен съд ли те изправиха? — попитах.
Той поклати глава.
— Не, много хора знаеха, че оня тип е задник. Някой се свърза с когото трябва и ме спаси. Обаче докладът му беше окончателен, пък и след цялата история с кариерата ми беше свършено. Поне докато руснаците не решиха да налапат Афганистан. Тогава на Чичо Сам му потрябваха опозорени хора като мен и всичко ми беше простено.
— Винаги ми се е струвало, че се опитваш да докажеш нещо там — отбелязах.
Докс се усмихна.
— Ами да, така беше. Знаещ ли, лично съм убил много хора в Афганистан — трима от над хиляда метра разстояние. Не е зле за човек, който е „психически негоден“, бих казал. Карлос Хаткок щеше да се гордее с мен.
Карлос Хаткок бе най-големият снайперист на всички времена, с деветдесет и три потвърдени попадения във Виетнам, едно от които на две хиляди и петстотин метра с пушка петдесети калибър, и може би три пъти повече непотвърдени.
— Знаеш ли, аз се познавам с Хаткок — отвърнах, спомняйки си думите му за моето снайперистко хладнокръвие. — Във Виетнам. Още преди да се прочуе.
— Стига бе! Лично ли го познаваш?
Кимнах утвърдително.
— И какво ти каза той?
Свих рамене.
— Нищо особено. Седеше си сам на масата в един сайгонски бар. Нямаше други свободни места, затова седнах при него. Просто се запознахме, всъщност това е всичко. Изпих една бира и си тръгнах. Съмнявам се, че сме разменили повече от двайсетина думи.
— И нищо ли не ти каза?
Замълчах за миг и се опитах да си спомня.
— Когато си тръгвах, ми каза, че би трябвало да стана снайперист.
— По дяволите, готин, той е надникнал в душата ти. Това е все едно да те благослови папата.
Не отговорих. Докладите на моите командири от армията, черният хумор на моя кръвен брат, Лудия Джейк, прощалните думи на Хаткок, а сега и разсъжденията на Докс. Щеше ми се да можех просто да приема колективната им оценка, да приема, че съм такъв. Да го приема, по дяволите. Щеше ми се да мога да се примиря с това, мамка му. Като че ли другите успяваха.
Помълчахме.
— Според теб защо Кроули си е набил в главата да се опита да ме очисти? — попитах накрая.
— Виж това не знам. Успях да изкопча от господин Кроули само глупости от сорта, че си станал предател. Подробности можели да ми съобщят само при нужда.
— А ти не изпитваш такава нужда.
Той въздъхна с престорено униние.
— Въпреки че съм „патриот“ и всичко останало. Малко ме обижда, като се замисля. Е, ония двайсет и пет бона ще ме ободряват, когато съвсем провеся нос.
— Откъде Кроули е знаел къде да те открие? И изобщо кой си?
Докс се замисли.
— Ами, почти съм сигурен, че нашият господин Кроули всъщност е на служба при сегашния ни работодател, в едно или друго качество. Ако е така, може да има достъп до личните ми данни.
— Смяташ ли, че Канезаки е замесен?
Той сви рамене.
— Не мога да не си го мисля, а ти? Определено е забъркан в прекалено много гадости, за толкова млад тип.
— Бързо усвоява.
— Да, и аз имам същото чувство. Но според мен не стои зад тази история. Проявява се сантименталната ми страна, знам, но мисля, че момчето е добросърдечно.
— Докога ще остане такъв, след като работи на такова място?
— Виж, това вече е сериозен въпрос, признавам.
Помълчахме известно време.
— Мога ли да се свързвам с теб на същия номер? — попитах го.
— Когато поискаш. Какво ще нравиш?
— Ще се обадя тук-там — отвърнах. — Ще измисля нещо.
Той се ухили.
— Винаги си бил предпазлив.
— Това е една от причините да остана жив толкова дълго.
— Знам. По дяволите, исках да ти направя комплимент.
Изправих се и оставих няколко банкноти на масата. После му протегнах ръка.
— Ти си добър човек, Докс.
Той също стана и ми се усмихна, не толкова широко като преди, ала по-искрено. Ръкувахме се.
— Пази си гърба.
Кимнах и си тръгнах.
След като се уверих, че не ме следят, взех трамвая до Виктория Пийк, после се разходих през горичките от бамбук и папрат по Лъгард Роуд. Намерих тихо място и седнах, заслушан в житарките.
Както винаги, първо си помислих, че ми поставят капан.
Някой, може би Кроули, може би друг, с когото работеше той, ме преследваше.
Бяха пратили Докс да хвърли въдицата, знаейки, че ще тръгна срещу Кроули. И щях да попадна право в засадата.